Потропах по портата на манастира. Както си бях – с магарето и с ковчега. На Пещерския манастир „Свети Никола” потропах. Мрачки и Ореховски. Не на Егълнишкия, където ми е мястото. Там не исках. Че водеше същият игумен, който и сега. Само дето по онова време беше млад и намръщен, а сега е стар и намръщен. Казват някои, виждали го били някога да се усмихва, ама аз не вярвам. У такъв човек смях няма. И знам защо. Родил се светиня му в планинските села – дали в Блатешница, дали във Враня стена, не е важно вече. И като пораснал, изпратили го да коси трева на някоя си ливада. Косил що косил, ето – дошла малката му сестра с хляб и сирене за батко си. И му рекла: „Добър ден, бате!”. Пък той отвърнал: „Добър ден, либе!”. Като разбрала майка им – проклела го и откъснала от сърцето си. Затова слязъл момъкът от планината и в Егълница се замонашил, а после и игумен станал. Ала хората греха му не простили, даже и песен натурили. И вам е позната: „Марко коси трава детелина, айде Маро Марку леб да носи ...