Потропах по портата на манастира. Както си бях – с магарето и с ковчега. На Пещерския манастир „Свети Никола” потропах. Мрачки и Ореховски. Не на Егълнишкия, където ми е мястото. Там не исках. Че водеше същият игумен, който и сега. Само дето по онова време беше млад и намръщен, а сега е стар и намръщен. Казват някои, виждали го били някога да се усмихва, ама аз не вярвам. У такъв човек смях няма. И знам защо. Родил се светиня му в планинските села – дали в Блатешница, дали във Враня стена, не е важно вече. И като пораснал, изпратили го да коси трева на някоя си ливада. Косил що косил, ето – дошла малката му сестра с хляб и сирене за батко си. И му рекла: „Добър ден, бате!”. Пък той отвърнал: „Добър ден, либе!”. Като разбрала майка им – проклела го и откъснала от сърцето си. Затова слязъл момъкът от планината и в Егълница се замонашил, а после и игумен станал. Ала хората греха му не простили, даже и песен натурили. И вам е позната: „Марко коси трава детелина, айде Маро Марку леб да носиш...”. Само дето с времето се позабравило кой е истинският Марко и пеят я вече за Марко Кралевити, пък е наредена тая за пустия наш егълнишки игумен. Затова не по неговата порта хлопах аз, а на манастира в Пещера. Не съм мислил тогава, че викам за гибел и разрушение. Защо не съм?.. Трябваше. Нека и тоя товар ми натежи.

Едва-що докоснал вратата, отвори ми един от монасите.

- Чакахме те. – рече ми. – Вещицата каза.

Трепнах.

- Тука ли е?

- Шуна в църкви не влиза. – отговори онзи. – Не знаеш ли?

Знаех. Кой да знае, ако не аз? Но исках да я видя. Исках да е до мене. Не, лъжа ви. Аз до нея исках да бъда. Да ми е добре. Да ми е спокойно най-после. Че е Шуна чародейка и зачаровница. И за всичко ще се погрижи. А аз се уморих. Не може ли просто да си почина? Да ям, да спя? И за нищо да не мисля? Ех, няма да го бъде! Не мога да ям вече. Нито да спя. Няма я тая сладост. Който е стар, ще разбере. Ако е млад – пак ще му стане ясно. Но след време, когато остарее...

Монахът, дето ми отвори, виж, воистина стар беше. Бел и црън. Яко дънер изкорубен.

Стар.

Пропусна мене и магарето в манастира. Като видя ковчега – попита:

- Това ли е?

- Агиос Урадмур. – отговорих.

- Димо... – пожалея той. - Мил мамин... Ох!...

И с това „Ох” повече рече от всичкото, дето съм ви написал досега в тая книжица.

- Давай да го носим поцърковному в наоса, надясно, дето му е мястото. Дето е бил княз Борис в Преславската църква...

Погледнах уплашено:

- Нали знаеш, че Димо не е тука за гроб, не може, не бива!..

          - Че кой за гроб ти говори? Чували сме, че ти ще го заровиш. Там, на връх планината. Знаем, че е твой ковчега и не го даваш никому. Ама на магарешки гръб ли все трябва да седи?

          Засрамих се. Вярно, че Димо е мой, но е редно на свято място да почива, а не в обора. Какво ми става? Толкова ли се побърках вече?

          Отвързах въжетата и кимнах на монаха:

          - Давай да го носим!

          А като пренесохме ковчега и поставихме го в църквицата на Пещерския манастир, погледнах калугерина, който ми помагаше и през сълзи му рекох:

          - Ти за Димо да се не молиш. Нито за мене. Умря сирак и сиромах. Нищо не му е потребно повече. И аз съм на умиране. Моли се, отче-попе, не за нас, а за Отечеството България!..

          Пък онзи завъртя глава:

          - Лесно искаш да се отървеш. Няма да го бъде твоето. Че ще умира някой – да. Но няма да си тоя. Язъ будемъ ще. И другите монаси всичките. Пък ти, ти още много имаш да се мъчиш!

          Ехото повтори: „Мъчиш, мъчиш, мъчиш!...”

          - Ама защо?.. Защо аз, Господи?– попитах.

И попитах втори път. И се провикнах. Но отговор нямаше. Сам останал бях. Светлината на свещите треперливо огряваше ковчега на Димо. Прост ковчег. С труп в него. И една корона. Нищо повече. Нали не си тук, Димо? Нали? Нали си някъде другаде - жив, силен и млад?... Нищо не ми казваш и нищо не ми говориш, приятелю мой! Лош ли съм, какво толкова ти направих? Въздъхнах и отидох да търся игумена...

Намерих го в неговата килия. Умислен, угрижен. Не беше същият човек, когото познавах от толкова години. Приличаше на светец. И мъченик. И на войн също. Като Кремиковския. Помните ли го? От пристъпа на София. Него и младите дякончета. Избитите...

- Добър вечер, дядо игумене! – поздравих.

- Дал ти Бог добро, чедо. – отвърна ми. – И ти като Исус не за мир си дошъл, а за меч.

- Че защо? – учудих се. – Великата война свърши. Всичко свърши. Меч нямам. И нож даже. Само едно магаре. И един ковчег.

Пък онзи поклати глава.

- От меч може да си се отказал, но мечът се от тебе не пуща. Заедно вървите двамата.

Сега вече наистина се уплаших.

- Ама какво зло съм направил? Какво още иска Господ от мене? От всичко се отрекох. Каквото имах мило и скъпо – изтече. Нищо повече нямам за даване. Нито ми останаха грехове за грешене.

          - Така си мислиш – рече игуменът. – ама не е така. Имаш грях един още. Асан. Асан ага.

          - Че той е в Цариград!

          - Бил е там. А сега е в Радомир. И е събрал турците и потурнаците от Извор, Сирищник и Ковачевци. Насам идат. Да бастисат манастира.

          - Не! – изпищях. – Това не е вярно! Лъжат, дядо игумене! Като тръгвах насам, оставих го в Стамбул!

          - Тръгнал си, ама по чукарите и по пътеките. И с едно дръгливо магаре. Пък той – по царските пътища и с царски коне. Преверил те е. Чакал да види какво ще направиш. А ти дойде в манастира. Вместо при турците. Както си обещал. Обеща ли от Димо и помен да не остане?

          - Обещах.

          - А изпълни ли го?

          - Първо ще изтребя всички поганци, та от тях помен да няма, Димо после...

          - Смел ли си или глупав, не знам. Кажи му го същото на Асан ага..

          - Ама как? Иде ли?

          - Рекох ти вече. Не слушаш ли? Иде еничарин на манастира. И с него арапи. Подир арапи – татари. Подир татари – манафци. А най-много българи. Потурчени. Посрамени. Помрели.

          - И сега какво? – проплаках.

          - Сега ли? Сега като в песен. – отвърна ми игуменът.

          - В песен ли? В каква песен? За песни ли е време?

          А онзи занарежда с дълбокия си сладък глас, все едно е на литургия:

          - Закукала сива куковица, над манастир, у високо брескье, по двор ходи стари йегуменин, на куковица тихо отговаря: Не кукай ми, сива куковице, че ми будиш млади дячетия. Говори му сива куковица: Хвала тебе, стари йегуменин, яз не кукам дячета да будим, али кукам право да ти кажем: Че налезнат турци еничари, у манастир яхър че направат, от икони ясли че натурат, на свещници коне че навържат, у олтаро слама че настелат, дячетия роби че закарат, а тебе вързан че те земат, че ти вържат ръце наопъко, че ти турат нозе у железа...

          Още свършил-несвършил песента, зачу се отвън тропот и гюрултия. И се извиси гласът на еничарина, на Асан ага, на Богданчо, дето викаше:

- Отваряйте, българи, гяури неверници! Тая нощ ще мрете!

          Отговори му друг глас:

          - Отворете и не бойте се. Да видим най-после колко му е силата!

       Другият глас, на Шуна беше. Нейният. Вещица, дето в църкви не влизаше, сега в манастира повидом е призована. От старите и новите богове.