Казват, че било възможно всяка емоция да има цвят, мирис, глас и образ. Превалила почти половината си живот и отдавна спряла да вярвам в чудеса, аз видях Надеждата. Тя е бял гълъб.
Клише? Може би. Но когато си отчаян приемаш и най-обикновените неща, и най-изтърканите клишета за поличби. Когато си тръпен от болката на безсилието и чувството за край. И са ти останали единствено молитвите. И молитвите имат цвят, не вярвате ли? Оранжев е. Като пламък на свещ. Онези същите свещи, които палиш в църквата на празник, защото така е прието, защото и ти трябва да се отчетеш – прекръстваш се набързо и изпросваш бързешком „да са здрави всички“ – и бързаш по други, по-важни дела. Не ставало така. Молитвата трябва да се изплаче с очи, подлютени от взиране в оранжевото. Да те опари.
Бях дошла тук, на това Островче на надеждите, стъпило до оживен софийски булевард, защото едва предишния ден един делови и безстрастен глас професионално ми беше обяснил,че не може да ми каже за колко време светът ми ще св ...