Баща ми винаги бе искал да има момче. За да го води по мачове, да го учи да кара кола, да ходят на риболов заедно. Но, уви – след мен се родила сестра ми и той се отказал от мечтата си да има син.
Старият (според мене тогава) циганин Нешко страдал точно от обратното – имал шест момчета и нито едно момиче, което да продаде. Едва тринадесетгодишни синовете му „доведоха” снахи, за които трябваше да се плаща, а той нямаше дете, от което да си върне парите. Така решил да осинови Гюрга – най-красивото момиче в моето село.
Като дете аз не знаех, че тя е осиновена и все се питах на кого ли прилича толкова хубава, толкова енергична, и най-вече - толкова силна и смела – нещо съвсем нетипично за другите момичета в ромските семейства наоколо. Не бях виждала друга девойка като Гюрга. В нея имаше нещо диво и първично, но в същото време всяко нейно движение бе елегантно и красиво – като на кошута, като на газела, като на дива котка. Очите ѝ бяха по-черни от въглен, и в тях сякаш винаги имаше искри – погледне ли те оставаш без дъх. Потъваш в тези толкова тъмни, дълбоки очи и не виждаш нищо друго. Беше висока и стройна, както баба ми казваше – като свещ, и каквото и да облечеше изглеждаше превъзходно. Кожата ѝ беше смугла, гладка и блестяща, а в косата ѝ – дълга до кръста, всяка къдрица сякаш беше грижливо подредена до другата.
Гюрга се смееше високо и заразително. Беше умна и винаги знаеше какво да отговори. Освен това имаше голямо сърце и заедно с нея провеждахме спасителни акции винаги, щом откриехме животно (че и растение) в беда. Но това, което аз намирах за най-изумително у нея, бе смелостта ѝ. Дали защото баща ѝ беше известен с влиянието си в общността, или защото осъзнаваше въздействието си върху хората – тя не се боеше от нищо и от никого. Ако например, някой подпийнал мъж, който се прибира от близката кръчма, ни подвикнеше нещо – Гюрга веднага му посочваше пътя и му казваше да се маха. Ако исках да се люлея на люлките в малкия парк пред магазинчето до къщата ни, но момчетата ги бяха окупирали и нямаше места за нас, тя веднага им нареждаше да си тръгват и ние с нея оставахме сами там, за да си пеем измислени от нас самите песни, докато политаме нагоре отново и отново. А пък когато по-големите деца се състезаваха кое от тях ще се качи по-бързо на някое високо дърво, Гюрга се спускаше като стрела, задминаваше ги и стигаше първа до горе. Тя винаги побеждаваше, с което изумяваше всички и аз виждах как те ѝ се възхищават, че дори и завиждат за ловкостта.
Трябва да си призная, че аз самата ѝ завиждах донякъде. Общо взето моят образ силно контрастираше на нейния, защото аз бях нисичка, пухкава, с рано появило се акне, и освен това – свита и неуверена в разговорите си с повечето хора. Силно впечатление ми правеше и нейният дом, в който имаше такива неща, за които аз бях само чувала, че съществуват тогава. В хола, например, имаше разкошни кожени дивани и цели два телевизора, закачени на стойки в ъглите на стаята. В нейната стая имаше легло с балдахин и розови завеси, сред които тя ми приличаше на истинска принцеса с тези дълги коси и златните фиби, които блещукаха в тях. Та някак си си мислех, че тя има огромен късмет – да е толкова съвършена и да живее в този дом, който прилича на приказен дворец. И въпреки неодобрението на роднините ми и непрестанните им тиради, че не бива, аз прекарвах всеки един миг с нея, щом имах тази възможност.
Гюрга рядко тъгуваше, за разлика от мен, чието настроение бе все меланхолично. Веднъж почти се просълзи и когато я попитах какво ѝ е, тя ми отговори:
Мъчно ми е, за това, че съм такава…
Каква? – попитах я аз.
Знаеш каква.
Че си… - започнах аз страхливо и доловила притеснението в гласа ми, тя ме спря.
Циганка ли? Не! – разсмя се със звънливия си глас и ми олекна, че не е това, което искаше да каже. – И какво като съм такава? Да ме е страх, че няма всички хора да ме приемат такава, каквато съм ли? Теб всички ли те приемат каквато си?
Не…
Не, разбира се. Мен може някой тук да не приеме, теб някой някъде другаде… Такъв е живота, Дени.
Тогава дори не знаех колко е права моята приятелка. Може би го разбрах едва, когато заминах да живея в чужбина и видях как ме гледат местните – с пренебрежение и със съмнение, докато не ме опознаят. Така беше и с нея. Но аз повече се учудвах на това как тя винаги има отговор за всичко, и колко е сигурна във всяка дума, която изрича.
Но какво тогава я измъчваше?
Гюрга имаше само един страх – че ще се омъжи без любов. Растяхме заедно, но тя беше по-голяма от мен и когато аз бях на десет години, а тя на шестнадесет – този страх у нея започна да става все по-силен и дори панически в дадени моменти. Всъщност в селото нямаше друго циганско момиче на нейната възраст, което да е неомъжено. Още на единадесет-дванадесет години ромските девойки обличаха белите рокли и непохватно гримирани посрещаха сватбения си ден. Само с Гюрга това не се случваше. Защо ли? Ами защото стария Нешко, който я беше взел когато бе около 45-годишен, никак не искаше да се раздели с нея. Да, за това я беше взел – за да я продаде и да вземе много пари за нея. Той можеше да вземе за Гюрга дори повече, отколкото си беше представял – толкова пъти идваха да му я искат. Много пари му предлагаха, много. Защото тя беше и красива, и умна, и работлива – всички мечтаеха за такава снаха и съпруга. Но Нешко много обикна момичето и сърцето му се късаше сега, когато трябваше да я продаде. И все пак – това е, което традицията повелява – няма как – този, който даде много, ама наистина много пари – той ще я вземе. Гюрга знаеше това и безпокойството все повече превземаше моминската ѝ душа.
Една сутрин, много рано, се събудих от силен тропот. Гюрга удряше с цяла длан по прозореца до леглото ми. Веднъж, два пъти, три пъти – не спираше да го прави. Станах облякох се бързо и изтичах навън. Знаех къде да я търся. Тя винаги ме чакаше на ореха зад парка. На това огромно дърво ние всеки ден седяхме и скрити в клоните му , си говорехме за всичко, което вълнуваше детските ни души. Много пъти там закусвахме или вечеряхме. Носехме си винаги по едно джобно ножче и бяхме издялкали по кората на бедното дърво имената си, сърчица и какво ли още не. Там аз четях на Гюрга приказки и разкази, и дори когато нямах такова желание, се съгласявах, защото тя ми се молеше:
Почети ми, Дени, моля те, почети ми! Толкова обичам да те слушам! Когато ти ми четеш, сякаш виждам историята пред очите си, сякаш аз самата съм главната героиня в нея…
А когато започнах да ѝ чета своите първи стихове, всеки път се разплакваше. Аз дори обичах да виждам как се вълнува от думите ми, както и че има поне едно нещо (само едно нещо), в което аз съм по-добрата от двете ни. Тя се възхищаваше на римуваните ми размишления и все ме питаше:”Но как е възможно да напишеш това?”. Вероятно не защото тези творби са били нещо толкова изключително, а защото тя не можеше да подреди така думите, за да изкаже същите вълнения, които обземаха и нея самата.
Та и в този ден аз се покатерих на върха на дървото и седнах на своя клон (Гюрга си имаше неин срещу моя). Погледнах приятелката си и видях, че от очите и капят огромни сълзи. Тя приличаше на сърна със стрела в сърцето.
Какво се е случило? – попитах я аз.
Какво…продават ме! Продадена съм вече… - изхлипа тя и аз заплаках с нея.
Как продадена вече?! На кого?
Не знам! Не го познавам! И не искам да го знам! Не искам да го виждам!
Никога! Никога! – почти крещеше тя от отчаяние и болка.
Успокой се! Успокой се, моля те! – повтарях и аз.
Какво друго можех да направя? Аз съм дете! И тя е дете! Какво можем да сторим изобщо?! Прегърнах я и се опитах да спра конвулсиите ѝ с ръце, но тя бе безутешна. Плакахме дълго, много дълго. Докато я гледах си мислех колко ужасно е това, което ѝ се случва, а то е съвсем „в реда на нещата” според законите на нейното семейство. Отиваш там, където те заведат и толкоз! Точка! Няма какво да направиш! Това е!
Бедничката ми! Милата ми! Горкичката ми приятелка…
В някакъв момент (сякаш след цяла вечност) Гюрга почти спря да плаче. Погледът ѝ се зарея някъде в потъмнелите буреносни облаци и тя промълви, докато трепереше като лист:
Това няма да стане! Знаеш ли…няма да го позволя! Ще избягам! По-добре да прося по улиците, отколкото да живея така – без любов!
Решителността ѝ ме уплаши. Какво, за Бога, можеше да стори тя, какво!?
И изведнъж ми заразказва за Невян – младеж, който веднъж им дошъл на гости и с когото тя разговаряла – за времето, за семейството, за живота. Решила, че това може да бъде изход за нея – да го намери, да му разкаже, да избяга с него. Не го познавала добре, но поне го е виждала, говорила е, харесала го е. И какво като е беден – ще работят, ще вършат всичко заедно! Ще се справят все някак! Но тя мисли, че може да обикне Невян. А този, който я е купил изобщо не го знае – кой е, какъв е. И друго има – тя не иска да бъде продадена – не иска да знае, че е платено за нея, сякаш е вещ, сякаш е парче месо – тя не иска и няма да бъде!
Говореше ми. Слушах я. И не знаех какво да ѝ кажа. Но макар и налудничава, тази идея бе като спасителна лодка сред океана от неутешима мъка. Може би е възможно. Може би ще се случи, както тя е решила…Може би…
Но докато успее да се свърже с Невян, Гюрга беше вече спазарена и дойдоха за нея. Взеха я, а аз дори не отидох да се сбогувам с нея. Не исках да я видя такава – сломена, победена, продадена…
Всеки ден мислех за нея и се надявах, че е добре. Че съпругът ѝ е добър, мил, хубав и тя ще го обикне. Но…уви. Не мина много време и в селото се чу, че Гюрга е избягала от мъжа си. Някой си Невян я чакал на гарата в града, където тя бе заживяла и заедно заминали незнайно накъде. Не, тя не е отвлечена и не е отишла против волята си! Избягала е! И сега, освен, че старият ѝ баща трябва да върне парите, които е получил за нея, нейният „грях” стои като черно петно върху името на нешковия род. И друго има – страдат родителите и, които се питат къде е тяхното дете, добре ли е и как живее. Аз си задавах същите въпроси. Притеснявах се за нея и това, което ѝ предстои, но и се радвах, че успяла да направи това, което искаше и е проявила такава смелост да последва мечтите си.
И все пак – минаха години без да видя Гюрга, без да чуя нищо за нея, докато един ден… Едно малко момиченце почука на прозореца ми точно така, както го правеше Гюрга, когато искаше да отидем на ореха, за да си говорим. Скочих бързо на крака и изтичах навън обнадеждена, че ще видя своята приятелка след толкова много време. Не беше тя, а мъничката ѝ братовчедка – едно тихо и свито дете, което никога не обелваше и дума – дали защото се срамуваше от това, че заеква, дали защото не обичаше да общува – не знам. Детето ми подаде един бял лист, сгънат на четири и ми прошепна:
На никого да не казваш.
Стори ми се, че за първи път чух гласа му. Гледах го с недоумение, а то побягна бързо и се скри от погледа ми. Останах сама отвън с листчето в ръка, и когато го разгънах веднага разпознах почерка на моята Гюрга. Та в него тя ми пишеше това:
„Скъпа приятелко, знам, че си мислила за мен така, както аз мисля за тебе. Много ми липсва това – да си споделям с някого. В двора на къщата, в която живея, посадих едно орехово дърво, но още чакам да порасне, за да мога да се крия в клоните му и да му говоря.
Искам да знаеш, че съм добре. Въпреки че живеем в опустяло селце в планината, имаме много животни и преживяваме някак. Мъжът ми почти не се прибира у дома. Ядосва се, че не може да замине да работи в чужбина, защото майка му е на легло, пък и имаме две деца. Не иска да ме остави сама, но и почти не излиза от единствената кръчма тук. Имам момченце и момиченце. Синът си кръстих Нешко, а дъщеря си – Деница (познай на кого!).Нямам време да ти пиша повече, защото срещнах случайно братовчед си Йоан в съседното село, и го помолих да не казва на никого за нашата среща. Дано да спази обещанието си! Зная, че ти няма да ме предадеш…Изпращам ти това писмо по него. Ще се радвам, ако и ти ми напишеш едно, защото той скоро ще минава от тук пътьом, заминавайки за чужбина.
Прегръщам те силно!
С обич: Гюрга”
Сто пъти четох през сълзи писмото ѝ. Търсех в него нещо, за което да се хвана и да повярвам, че тя е добре. Но не откривах такова. От нейните думи разбирах, че е самотна и тъжна и живее ден за ден. Че няма кой да ѝ помага, а Невян съвсем не е принцът от мечтите ѝ.
Бързо написах писмо до нея, за да съм сигурна, че ще успея да го предам навреме и тя ще получи чаканата вест от мен. Писах и за себе си, писах и за родителите ѝ и за всички наши познати, с които другарувахме някога. Писах ѝ още, че аз се качвам на нашия орех понякога, но ми става мъчно за нея и не оставам дълго. Писах ѝ и друго. Признах ѝ, че винаги съм ѝ завиждала – за красотата, за острия ум, за това, че всички я слушаха, че всички я обожаваха. Писах ѝ, че все така се възхищавам на смелостта ѝ, както и че винаги ще я помня и обичам.
Предадох писмото си в същия ден, а после минаха стотици дни без да разбера дали тя го е прочела. Толкова дълго не бях я виждала, че вече не успявах да си спомня на кое коляно имаше белег (от един наш злочест скок в реката), нито на коя буза имаше бенка във формата на риба – лявата или дясната. Спомнях си само това колко прекрасна бе - момиче, приятел, човек, и все така ѝ се възхищавах. Твърде много вода изтече..Аз имах своя си живот тук, а тя – нейния някъде там.
Малко след като аз самата се омъжих, бях отишла да гостувам на баба и реших да се разходя из улиците, по които бях тичала и играла толкова лета. С умиление се вглеждах във всяко дърво, във всеки дувар, който съм прескачала, състезавайки се с другите деца. И зад нешковия, на високия черешов чардак видях русокоса жена с бебе на ръце. Помислих си, че е някоя от снахите на стария стопанин и подминах къщата. Съпругата му – леля Марийка, седеше отвън на дървената пейка от едно време и ме извика по име.
Денице, няма ли да влезеш и да видиш Гюрга? – попита ме тя.
Как така..Гюрга тук ли е? – изненадах се аз.
Тук е! Влизай, влизай! – каза възрастната жена, отваряйки ми тежката дъбова порта.
Влязох в нешковия дом, в който нищо не се бе променило. Огромната череша по средата хвърляше сянка върху целия двор и се извисяваше над красивата къща. На едно грижливо постлано килимче играеха три малки дечица и се смееха. А на терасата, зад цъфналите в окачените сандъчета мушката, стоеше моята Гюрга и люлееше мъничко момиченце облечено в розова дрешка. Толкова много се зарадвах! Вълнението веднага извика сълзи в очите ми и аз се затичах към нея, за да я прегърна. Но когато приближих, изведнъж се спрях смутена и объркана. Гюрга ли беше това наистина? Жената срещу мен ме гледаше с празен поглед и аз дори се почудих дали ме познава. Изрусените ѝ сухи коси бяха вързани в тънка опашка и вече нямаше и помен от прекрасните черни къдрици. Тялото ѝ беше хилаво и някак прегърбено, а избелялата синя блуза едва се държеше на крехките рамене.
Гюрге, ти ли си … - прошепнах аз неуверено, застанала близо до нея.
Аз съм. Не можа да ме познаеш ли? – отвърна тя и се усмихна толкова уморено, че ми се струваше, че го прави насила.
Ами…променила си се… - изрекох думите, без да ги чувам. Не можех да повярвам, че не знам какво да ѝ кажа. Толкова пъти бях мечтала да я срещна, а сега…като че имаше някаква преграда помежду ни и нищо от преди не е било.
Тя мълчеше и гледаше през мен. Почувствах се толкова неловко. Трябваше да кажа нещо.
На кого е бебето? – попитах я и протегнах ръка да го погаля.
Мое е.
Мълчание.
Три деца ли имаш?
Пет. – продължи да отговаря с равен глас Гюрга.
Къде е съпругът ти?
Кой от всичките?
Мълчание. Гледам я с недоумение, а тя сякаш не ме вижда още.
Нямам съпруг. – ми каза.
И мълчание.
Аз гледах бебето, а не Гюрга. Сякаш се страхувах да я погледна, за да не се разплача, за да не издам разочарованието си от тази среща. Реших, че е по-добре да си тръгна и се обърнах. Закрачих бързо към портата без да се сбогувам с нея. Вече нямах търпение да изляза на улицата и пътеката ми се струваше безкрайно дълга…
Точно когато хванах дръжката на вратата, Гюрга извика след мен. Спрях. Обърнах се. Тя ме гледаше с все тъй невиждащ поглед, но ми заговори със силен глас:
Ти мислеше, че аз имам повече от тебе, Дени. Но ти имаше единственото нещо, което аз някога съм искала да имам.
Мълчание. Сърцето ми биеше до пръсване в гърдите и ударите му отекваха толкова силно, че почти пробиваха крехкия ми слух.
Какво е то? – попитах я.
Свободата да избираш. – каза тихо тя, усмихна ми се и очите ѝ живнаха за миг, докато се сбогуваше с мен с поглед.
Аз не можах да кажа нищо. Отново се обърнах и тръгнах по пътечката през двора.
Хей, Дени! – повика ме отново Гюрга.
Да.
Ще напишеш ли някога нещо за мен?
Ще напиша.
Обещаваш ли?
Обещавам.
Едва сега видях отново тези очи да се вълнуват. Гледаше ме с тъга и умиление. Сякаш спомените нахлуха изведнъж в ума ѝ и тя се върна при мене такава, каквато си беше. Само за миг.
Значи ще го направиш.
Гюрга влезе в къщата, а аз отворих вратата с трепереща ръка и излязох на светлата улица. Разплаках се чак, когато се качих на стария орех и видях, че съвсем наскоро до всички надписи, издялкани на ствола му, някой (навярно Гюрга) бе издялкал с ножче думата „Свобода”.
Тогава за последен път ги видях – ореха и приятелката си.
Близо десет години по-късно, когато отново отидох на същото място (баба вече я нямаше, а къщата бе продадена отдавна), нашето дърво беше вече отрязано, а минавайки покрай дома на Нешкови разбрах, че и Гюрга вече я няма.
Отдавна почина, – ми каза леля ѝ – но поне се отърва от мъките. Много пиеше, много…Накрая полудя и говореше само небивалици. Нощем приспиваше децата си и бягаше от къщата. Викаме, търсим я – никаква я няма. Сутрин я намирахме на върха на ей ония орех – седи там, приказва си сама и не иска да слезе. Побърка се Гюрга, побърка се…И така си отиде.
Отишла си е и вече я няма. Не знам дали другите хора я помнят. Но аз я помня още и все така ѝ се възхищавам, и все така мисля с обич за прекрасното момиче с къдравите коси. Затова реших да спазя обещанието си и да ви разкажа за нея.
Наслаждавай се на свободата си, скъпа моя приятелко! Пак ще се срещнем! И дано да си засадила някой орех там, където си, та да има къде да се крием и да споделяме тайните си.
Деница
© Деница Ангелова Все права защищены