Хората, може би, не го познаваха. Но той ги знаеше. Всички. Все пак беше Хирургът на души. Бе най-добрият сред божите служители, които изрязваха душите от телата на хора и животни. Последните отдавна не му бяха интересни и избягваше да работи с тях. Много по-низши от него се занимаваха с “мръсната работа”, но при особени случаи се заемаше и той. Поради рутината, все по-голяма рядкост беше и хората да представляват интерес – за хилядите години беше разбрал, че неизменно всички стереотипи ту се появяват, ту изчезват, за да изникват нови, които всъщност са си добре забравени стари. Светогледът му беше изграден от многократни повторения и това вече го дразнеше. Той не можеше да постигне нещо повече от статута на най-добрия хирург на души. Смъртта го призоваваше, той отиваше и изрязваше онова, с което боговете се гощаваха, докато изстиващият труп се превръщаше в храна, за чакали, лешояди и ония бактерии, които спомагат разложението на телата.
И така – всеки ден. Всеки час, понякога и през м ...