Хирургът
1 мин за четене
Хората, може би, не го познаваха. Но той ги знаеше. Всички. Все пак беше Хирургът на души. Бе най-добрият сред божите служители, които изрязваха душите от телата на хора и животни. Последните отдавна не му бяха интересни и избягваше да работи с тях. Много по-низши от него се занимаваха с “мръсната работа”, но при особени случаи се заемаше и той. Поради рутината, все по-голяма рядкост беше и хората да представляват интерес – за хилядите години беше разбрал, че неизменно всички стереотипи ту се появяват, ту изчезват, за да изникват нови, които всъщност са си добре забравени стари. Светогледът му беше изграден от многократни повторения и това вече го дразнеше. Той не можеше да постигне нещо повече от статута на най-добрия хирург на души. Смъртта го призоваваше, той отиваше и изрязваше онова, с което боговете се гощаваха, докато изстиващият труп се превръщаше в храна, за чакали, лешояди и ония бактерии, които спомагат разложението на телата.
И така – всеки ден. Всеки час, понякога и през минута. Но вече започваше да му писва. Не че искаше почивка, но нямаше повече развитие. Боговете не го пускаха, просто защото беше най-добрият. Предишният най-добър го бяха усмъртили, защото бе дръзнал да предявява претенции. Хирургът знаеше, че няма мърдане. Или трябваше търпеливо да приема участта си още милиони години, докато Земята угасне, с надеждата, че боговете ще го вземат със себе си на следващата планета, подходяща да бъде превърната в обитаема, или да се изправи пред тях с исканията си. Но на тях не им пукаше за него и това го тревожеше най-много. Те се радваха на майсторството му, но щяха да почакат още няколко хиляди години докато следващият най-добър придобие неговите умения. А на него нямаше да му простят. Все пак душата на един безсмъртен божи служител си беше деликатес в божието царство. Обаче той държеше на изкуството, беше истински естет и това го караше да живее. Не можеше да допусне, че някой некадърен колега ще изреже душата от тялото му нескопосано, за да се гощават пияните богове най-безцеремонно с нея, за мезе към амброзията. Хирургът въздъхна и извади скалпела. Смъртта го зовеше при нов труп.
И така – всеки ден. Всеки час, понякога и през минута. Но вече започваше да му писва. Не че искаше почивка, но нямаше повече развитие. Боговете не го пускаха, просто защото беше най-добрият. Предишният най-добър го бяха усмъртили, защото бе дръзнал да предявява претенции. Хирургът знаеше, че няма мърдане. Или трябваше търпеливо да приема участта си още милиони години, докато Земята угасне, с надеждата, че боговете ще го вземат със себе си на следващата планета, подходяща да бъде превърната в обитаема, или да се изправи пред тях с исканията си. Но на тях не им пукаше за него и това го тревожеше най-много. Те се радваха на майсторството му, но щяха да почакат още няколко хиляди години докато следващият най-добър придобие неговите умения. А на него нямаше да му простят. Все пак душата на един безсмъртен божи служител си беше деликатес в божието царство. Обаче той държеше на изкуството, беше истински естет и това го караше да живее. Не можеше да допусне, че някой некадърен колега ще изреже душата от тялото му нескопосано, за да се гощават пияните богове най-безцеремонно с нея, за мезе към амброзията. Хирургът въздъхна и извади скалпела. Смъртта го зовеше при нов труп.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Тома Кашмирски Всички права запазени
Поздрав!