27.10.2007 г., 14:56 ч.
Хирургът
1 мин за четене
Хората, може би, не го познаваха. Но той ги знаеше. Всички. Все пак беше Хирургът на души. Бе най-добрият сред божите служители, които изрязваха душите от телата на хора и животни. Последните отдавна не му бяха интересни и избягваше да работи с тях. Много по-низши от него се занимаваха с “мръсната работа”, но при особени случаи се заемаше и той. Поради рутината, все по-голяма рядкост беше и хората да представляват интерес – за хилядите години беше разбрал, че неизменно всички стереотипи ту се появяват, ту изчезват, за да изникват нови, които всъщност са си добре забравени стари. Светогледът му беше изграден от многократни повторения и това вече го дразнеше. Той не можеше да постигне нещо повече от статута на най-добрия хирург на души. Смъртта го призоваваше, той отиваше и изрязваше онова, с което боговете се гощаваха, докато изстиващият труп се превръщаше в храна, за чакали, лешояди и ония бактерии, които спомагат разложението на телата.
И така – всеки ден. Всеки час, понякога и през минута. Но вече започваше да му писва. Не че искаше почивка, но нямаше повече развитие. Боговете не го пускаха, просто защото беше най-добрият. Предишният най-добър го бяха усмъртили, защото бе дръзнал да предявява претенции. Хирургът знаеше, че няма мърдане. Или трябваше търпеливо да приема участта си още милиони години, докато Земята угасне, с надеждата, че боговете ще го вземат със себе си на следващата планета, подходяща да бъде превърната в обитаема, или да се изправи пред тях с исканията си. Но на тях не им пукаше за него и това го тревожеше най-много. Те се радваха на майсторството му, но щяха да почакат още няколко хиляди години докато следващият най-добър придобие неговите умения. А на него нямаше да му простят. Все пак душата на един безсмъртен божи служител си беше деликатес в божието царство. Обаче той държеше на изкуството, беше истински естет и това го караше да живее. Не можеше да допусне, че някой некадърен колега ще изреже душата от тялото му нескопосано, за да се гощават пияните богове най-безцеремонно с нея, за мезе към амброзията. Хирургът въздъхна и извади скалпела. Смъртта го зовеше при нов труп.
И така – всеки ден. Всеки час, понякога и през минута. Но вече започваше да му писва. Не че искаше почивка, но нямаше повече развитие. Боговете не го пускаха, просто защото беше най-добрият. Предишният най-добър го бяха усмъртили, защото бе дръзнал да предявява претенции. Хирургът знаеше, че няма мърдане. Или трябваше търпеливо да приема участта си още милиони години, докато Земята угасне, с надеждата, че боговете ще го вземат със себе си на следващата планета, подходяща да бъде превърната в обитаема, или да се изправи пред тях с исканията си. Но на тях не им пукаше за него и това го тревожеше най-много. Те се радваха на майсторството му, но щяха да почакат още няколко хиляди години докато следващият най-добър придобие неговите умения. А на него нямаше да му простят. Все пак душата на един безсмъртен божи служител си беше деликатес в божието царство. Обаче той държеше на изкуството, беше истински естет и това го караше да живее. Не можеше да допусне, че някой некадърен колега ще изреже душата от тялото му нескопосано, за да се гощават пияните богове най-безцеремонно с нея, за мезе към амброзията. Хирургът въздъхна и извади скалпела. Смъртта го зовеше при нов труп.
© Тома Кашмирски Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Ти виждал ли си отделянето на душата от тялото? Там няма намеса на хирург, става си естествено, независимо какъв е бил човекът когато е бил жив. Знаеш ли какво представлява душата - мараня, откъсваща се мараня. И не е концентрирана в областта на сърцето, където си мислим, че е. Най-дълго се задържа в областта на краката и пръстите. Знаеш ли защо? Защото на човек му е отредено да извърви някакъв път с краката си и да остави някакви следи с ръцете си. Ако нямаше крака, щеше да е камък, ако нямаше ръце, щеше да е забрава...
Няма мъртви души, това е измислица, а измислиците винаги са временни. -
" Касапинът на душите " дали нямаше да е по-подходящо за заглавие ? Така и така душата ни , човешката е представена като карантия. Само не разбрах какво се е пиело при консумацията на " деликатесната " душа на божиите служители. За нашите - ясно, прекарват ги с амброзия.
-
Верно си неподражаем!
Няма как да те сбърка човек!!!
Моите адмирации!!! -
Много интересно поднесен разказ!
Та значи ние обогатяваме душите си, за да бъдат "изядени" от боговете 
Поздрав! -
Човек може да те познае от километри,
още помня белите червеи.Но всичко при
теб е много истинско, макар и тежко поднесено.
Много ми хареса разказът. С обич за душата на човека. -
Каква сюрреалистична сатира! Какво заиграване!
-
Според мен,този разказ е написан с математическа точност и прецизност при абсолютно трезво състояние,което не му пречи да бъде сюрреалистичен.
Талантливичко... -
Трудно се прощава дори и на най-добрият.
Дори и да не е хирург... -
Уау... Много интересно!
Това ще да е написано, след няколко големи. М? -
"Хирургът на души" - богоизбран и безсмъртен естет, разбира се. А онези, жалките, малките, нищожните хорица, мравките - горкичките... Чудя се защо ли боговете изобщо са го омешали с тях, а не си го държат при себе си да ги развлича.
Страхотно!!! Чудесно!!! Прекрасно!!! Оригинално!!! Неповторимо!!!
Маниакално!!!
Просто ми се свършиха думите на възхищение! -
Да не си сбъркал професията;>Не му ли викаха..патолог:>?
И все пак..опитвам се да вникна.Умре ли човек,идва един специализирал хирургия и от още топлото му тяло..изрязва душата?Затова ли олеква тялото с..колко бе..21 грама:>едно колибри?Виновен е онзи,със скалпела:>И боговете се хранят с душите ни..Някак противоречи на общоприетия слух,че душите чакат,нейде в небитието човешко тяло,в което да се вселят..Да живее индивидуализмът:> -
ЛуДо То...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Ани сигурно разполага с информация/технология или и двете.