И винаги ще е така
И винаги ще е така
На майка и татко
Доближавам се до татко, хващам го за ръката и го водя. Ръката му е топла и голяма и винаги те хваща здраво, но не прекалено силно. В дясната му ръка потропва бастуна. Отиваме на любимата му лятна къща. Излизаме от хола и аз си мисля: „Дано си дълго, татко, с нас! Не искам наследство, не искам празен апартамент.” Татко пристъпва бавно, бавно… Пътуваме с колата и пътят е ужасно мокър. „Не карай бързо.” - казвам по навик на мъжа си. Той само ме поглежда и не отговаря. Пристигаме. Татко влиза с мен и заедно търсим къде по пътя е изчезнала хубавата, елегантна жилетка с която беше облечен. Приятелката ми Мария е също там и му подава любимия старичък, сив пуловер и той го облича. „Ела, татко, да идем в градината - казвам. - Да ти покажа колко са пораснали любимите ти вистерии. Отдавна не си ги виждал. Отдавна не си бил с нас.” Събуждам се. Татко от две години е мъртъв. Стискам очи да задържа образа му. Все още усещам топлата му ръка. Очите ми плуват в сълзи. Уж мисля, че е жив, но съзнанието ми и на сън си знае, че татко вече не е с нас, а при майка. Лежа в топлото легло и си мисля, че скоро ще имам рожден ден. И че на моите години повечето хора нямат родители. И, че всичко си е нормално. Защо тогава е все така реална болката ми?
Последните тридесет години бяхме и без това разделени. На хиляди километри. Родителска обич по телефона. Представях си майка и татко без да съм била в дома им, заобиколен от буйна тропическа растителност в Централна Америка. Нали сме живели преди това в Куба, та поне зная какво расте в градината им. Онези прекрасни храсти с огнено червени цветове и огромна тичинка в средата. Цяла гора от плодни дървета: папая, банани, манго, авокадо…Татко щастливо броди между тях в жегата след работа, стиска в ръката си мачетето и все нещо сече, скубе и се бори с невъзможното. От влагата и силното слънце там всичко расте с часове. „Пак ли си по джапанки?”- вика му майка откъм къщата. - Ти кога ще разбереш, че тука е пълно с отровни змии, не си в двора си в България!” Татко с нежелание обува високите гумени ботуши. Представя си как в неделя ще печат риба с приятели на езерото Манагуа (lago Xolotlán) и се радва. Той обича риба, всякакви никарагуански ястия, обича и да плува в езера и морета, а също и да работи в градина в тропическа горещина. Куба и Никарагуа са любимите му страни. След България разбира се. Майка хич и не опитва рибата нито разни морски деликатеси. И жега не обича и да плува не може. Тя никак не е спортна. Толкова са различни, а много се обичат. Тези различия дори не се и споменават в къщи. Майка тръгва обратно към къщата да си пийне следобедното кафенце, el cafecito, както тя винаги го нарича на испански, на люлеещия се стол в хола. Майка обича да меша езиците. Индианката, която помага в домакинството вече го е сварила. Изведнъж майка вижда как из хола се вие малка червено-черна змия, коралка, една от най-отровните в Никарагуа. Неочаквано моята неспортна и бавничка майка е кацнала на високата дървена маса и пищи. Дотичват татко и Мануела и прогонват змията навън. „Ех, - оплаква се майка. - Манагуа не е като Хавана. Там имаше култура, цивилизация, а тук - змии дори в столицата.“ Татко мълчи виновно. Той сам е поискал да се премести от Хавана на работа в Манагуа. Теглен от безкрайно любопитство и желание за авантюри. И вече е влюбен в невероятната природа на Никарагуа.
Всичко това не съм го изживяла. Знам го от техните разкази. Но все едно съм била там с тях. Нали сме една кръв, всичко усещаме един за друг, че и сега от отвъдното.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Люси Петкова Все права защищены
