Заприличала съм на малко момиченце. На едно от онези деца, които са влюбени в любимия си анимационен герой. Идеализиран, перфектно изграден персонаж, който просто няма как да не заобичаш. Безупречна външност, мъничко арогантност, доза неуместен хумор и разбира се човечност, когато е необходима.

Предполагам един такъв образ ни е необходим, след като целият ни живот се състои в това да намерим съвършенство. Но, тъй като непрекъснато се натъкваме на „грешки в системата“ преминаваме към план Б – самозаблуда. По-лесно е да си създадем представа  за заобикалящият ни свят малко изкривена и по-скоро далеч от реалността, за да се убедим, че съвършенство има, когато такова всъщност нe съществува. Може би това е като защитна реакция, един вид адаптация към заобикалящата ни среда. Същото важи и за мечтите. Те са показател за това колко непълноценен  живот водим.

Малките момиченца мечтаят да станат принцеси, да танцуват и пеят по цял ден, а когато се забъркат в неприятност да имат на разположение  един принц готов на всичко да им помогне. После царските особи порастват, а мечтите се променя мъничко. Вместо тиара искат пари, танците и песните се пренасят в някой клуб, принцът се сдобива с татуировки и пиърсинги  и да кажем, че мечът вече се използва с друго предназначение.

Вече не си спомням желанията на седемгодишният ми образ, но аз и сега не знам какво искам. Денят ми започва с раздразнение, тъй като дядо ми ме събужда изливайки чаша вода в лицето ми, след което се отправям към банята и си мия зъбите. Дам, не е необходимо  да си мия лицето, защото старецът вече се е погрижил за тази част от деня ми. Едва се завличам обратно  в стаята си и отварям вратата на гардероба, който вече ми е писнало да гледам и дрехите ми изригват навън. Нападат ме като диви животни, които не са се хранили скоро и умират за малко месце. Хващам една тениска и дънки, сякаш са змии, хвърлям ги върху леглото и избутвам топката останали дрехи в шкафа. Едва се събират и затова ми се налага да ги натъпкам  преди да затворя вратата. Разбира се, едно от свирепите животни оставя  лапа навън и заради нея не успявам да затворя вратата на шкафа, но аз все още спя и не обръщам внимание на този детайл от иначе  брилянтния  план за прикриване на бъркотията. Затова най-вероятно ще се карам с мама довечера, но както и да е. Следващата стъпка е да „подредя чантата си“  като седна пред скринът, в който отново в пълен хаос седят  тетрадките и двата учебника, които разменям всеки ден. Обличам се, сресвам немирната си четина, прибирам я в рошав кок и ето, че  петнадесет минути по-късно съм готова да тръгвам. Моят дядка ме вика за закуска , а аз знам ако не си взема нещо ще реши, че съм болна и затова  грабвам една ябълка преди да тръгна.

Така ми се спи, че когато най-сетне мисъл, различна от тази, как да се преборя с кечиста  насреща ми (това сънувах и не си спомням кой победи), се прокрадва в съзнанието ми аз вече съм се озовала в началото на моята любима малка уличка. Докато съм там обичам да затворя очи, да вдигна глава и да продължа да вървя.Съсредоточавам се и се опитвам да чувам само звука от поклащащите се листа на дърветата, вятъра, който бучи край ушите ми и понякога заблудена птица. Случва се докато правя това да заглуша клаксоните на бесните шофьори при кръстовището малко по-надолу.  Веднъж докато се разхождах с една моя приятелка в парка, тя ме попита:

-          Кое е любимото ти място в София? – пискливият ù глас и изражението на лицето й ми подсказаха, че въпросът и не е сериозен и от мен се очаква да отговоря като всеки друг тинейджър.

-          Ами молът, разбира се!

Тогава тя подскочи  продължи с историята си. Явно бях отговорила правилно, но сега като минавам отново от тук и вдишвам сутрешния пролетен въздух решавам, че тази отсечка, тази съвсем малка част от нашия велик град ми напомня за провинцията и точно това ми харесва. Вместо панелките, с които съм свикнала отляво и отдясно на не асфалтирания път има малки къщи. Някои са запазени от преди години други са построени малко по-модерни от млади и амбициозни хора, но ако питате мен предпочитам някоя малка стара постройка. Всъщност аз вече съм си харесала една точно към края на уличката, в най-тихата ù част. Изглежда изоставена с ръждясала мрежеста ограда, огъната или от хулиганчета или от вече израсналите дървета и храсти, които са заели функцията ù. Малкото останало от преградата се свързва с две циментови колони придържащи тежка желязна врата. Всеки път се заглеждам в нея и се чудя дали не се е заварила заради ръждата, която навярно покрива почти всичко в този  двор. Единственото, което изглежда запазено е синята квадратна табелка окачена по средата на нивото на очите. С бял кант и бели цифри - номер 45. Къщата едва се вижда измежду дърветата, храстите и тревата. Пътечката от разбити плочки води към изкривено стълбище. Харесва ми това, че има малка веранда, в която се побира една пейка и стара дървена маса. Над навеса се вижда едно двойно прозорче с опъната бяла дантела, като тези, които баба ми слагаше на вилата ни. Не виждам каква точно е, но си представям белите нишки така заплетени, че да изобразяват бял гълъб с маслинова клонка.

Изведнъж чувам как се отваря вратата на отсрещната къща и това ми помага да осъзная, че съм се взирала твърде дълго в къщата си мечта и най-вероятно вече закъснявам. Не, че е чак такъв проблем все пак съм вече дванадесети клас. Обръщам се и моментално топлина залива врата и бузите ми. Ето го и моят идеализиран принц. Продължавам да вървя бавно като тайно хвърлям поглед към него. Виждам как прокарва пръсти през черните къдрици и мускулите на ръката му опъват ръкавите на черната му тениска.  Очите ми се преместват към татуировката на врата му, която веднъж бях видяла от по-близо, тъй като се бях озовала зад него.

Представляваше странни стилизирани безцветни пламъци, които се  показваха под тениската му, спускаха се нагоре като очертаваха здравата му челюст и  се скриваха зад ухото му.  Погледите ни се срещат и аз веднага се обръщам напред и започвам да се препъвам. Странно усещам, че не сваля очи от мен и това както винаги ме обърква, забравям как да се движа нормално и ми се струва, че се държа странно. Да, само че няма как да ме е зяпнал, нали така. Защо му е да го прави? Отмятам глава в ляво уж съвсем небрежно, за да се огледам и забелязвам зелените му ириси вперени в мен. Стъписвам се и връщам глава напред толкова бързo, че опитът ми да бъда естествена съвсем се изпарява.