Заприличала съм на малко момиченце. На едно от онези деца, които са влюбени в любимия си анимационен герой. Идеализиран, перфектно изграден персонаж, който просто няма как да не заобичаш. Безупречна външност, мъничко арогантност, доза неуместен хумор и разбира се човечност, когато е необходима.
Предполагам един такъв образ ни е необходим, след като целият ни живот се състои в това да намерим съвършенство. Но, тъй като непрекъснато се натъкваме на „грешки в системата“ преминаваме към план Б – самозаблуда. По-лесно е да си създадем представа за заобикалящият ни свят малко изкривена и по-скоро далеч от реалността, за да се убедим, че съвършенство има, когато такова всъщност нe съществува. Може би това е като защитна реакция, един вид адаптация към заобикалящата ни среда. Същото важи и за мечтите. Те са показател за това колко непълноценен живот водим.
Малките момиченца мечтаят да станат принцеси, да танцуват и пеят по цял ден, а когато се забъркат в неприятност да имат на разположение еди ...