ХVІІ

   ... Иван Борев беше съсредоточил всичките си усилия в разкодирането на диска, който Дияна намери. В оставащите няколко дни до завръщането на Мики той успя да осигури всичко необходимо като техника, за да може младежът да приключи работа възможно най-бързо. Оборудването беше надлежно инсталирано в дома му, тъй като това бе най-сигурното място, а когато всичко беше готово Иван с облекчение тръгна към болницата, за да уреди изписването на Алекс. Момчето вече беше добре и нямаше търпение да се захване с разрешаването на проблемите им.

   Когато пристигна в болницата Алекс го очакваше с нетърпение.

   - Хайде бе, кръстник – посрещна го той в приповдигнато настроени – изчака ми се чакането...

   Иван го прегърна бащински, взе багажа му и двамата тръгнаха да оправят формалностите. Доктор Богданов ги посрещна с усмивка, поговориха за кратко и когато се убеди, че Алекс е в отлично състояние, разписа документите и ги изпрати до изхода на болницата.

   - И така, младежо – потупа той Алекс по рамото – надявам се никога повече да не се срещаме при такива обстоятелства. Желая ти всичко най-хубаво и дано това, което те измъчваше през тези дни има благополучен край.

   Алекс му подаде  ръка.

  - Благодаря Ви, докторе. Благодаря за всичко и извинявайте, че понякога Ви докарвах главоболия.

   Докторът се усмихна приятелски.

   - Няма нищо, момче. Това ми е работата. Радвам се, че всичко се размина и от тук на сетне умната.

   Те се сбогувах, докторът се върна към задълженията си, а Иван и Алекс се качиха на колата.

  Денят беше прекрасен. Променливото настроение на времето беше преминало и сега грееше топло слънце. Всичко изглеждаше някак по-чисто и свежо след отминалите бури. В душата на Алекс също беше топло. През последните дни го крепеше мисълта, че щом излезе от проклетата болница все някак ще успеят да подредят парчетата на разбития му живот.

   Той се обърна към кръстника си.

    - Е, как са нещата навън? Има ли някакво развитие по моя въпрос?

   Иван се намести на седалката и мислено помоли за прошка, защото му предстоеше да изрече най-голямата лъжа.

   - Не искам да помрачавам настроението ти, но за сега няма. Както ти обещах се свързах с мой приятел детектив, на когото възложих издирването на Мирела, но единственото, което знам до момента е, че в деня на катастрофата е пристигнала на летището. От там нататък следите ú се губят. Не знам как е възможно, но постоянно удряме на камък в тази посока.

   Той видя как Алекс помръкна и сви ръцете си в юмруци. Стана му мъчно, че трябва да го лъже в такъв момент, но обстоятелствата налагаха този проблем да чака решението си в бъдеще. Бъдеще, което дори и за него криеше страшно много неизвестни и макар трудно да излизаше от равновесие това заплашваше да наруши баланса му. Той изчака Алекс да приеме поредния неуспех и продължи:

   - И за да не си мислиш, че само твоите неща не вървят по другия въпрос също нищо не се случва. Два екипа на агенцията работят и за сега няма резултат. Не знам как този лицемер Християн успява, но сме с вързани ръце. Трябва на всяка цена да разкодираме диска. Кога се прибира Мики?

   При мисълта за разобличаването на тази гад, Алекс възвърна самообладанието си.

  - Мисля, че днес. Обеща ми да се обади още щом кацнат в София, после ще го накарам да дойде направо у вас. Ти какво направи с техниката?

   - Всичко е готово. Издействах, най-доброто, което се намира на пазара и не само. Техниката е монтирана вкъщи и чака. А докато чака, ние с теб може да отидем да разпуснем малко. Какво ще кажеш?  

   На Алекс не му беше до разпускане, но така и така нямаше какво да правят до пристигането на Мики с неохота се съгласи.

   Иван се обади на Диана да ги чака пред офиса. После звънна още един телефон като само каза „Идваме”, а на въпросителния поглед на кръщелника си отговори с усмивка.

   - Изненада!

  Алекс се отказа да задава въпроси и просто, както често му се случваше в последните дни, се пусна по течението.

   Минаха през офиса да вземат Диана и колата потегли към изхода на София посока Панчарево. Когато минаваха покрай езерото Диана не се стърпя.

   - Някой все пак ще ми каже ли къде отиваме?

   Иван се подсмихна загадъчно.

  - Просто се отпусни и изчакай малко. Както знаеш търпението винаги се възнаграждава.

   Тя му върна усмивката и се отпусна на седалката. Знаеше, че каквото и да ги очаква няма да остане разочарована. Колата продължи да се носи още известно време по криволичещия из планината път и малко преди язовир Искър отби в дясно по тясна коларска пътека, която навлизаше в гората. Не след дълго спряха.

    Иван слезе от колата, помогна на Дияна и подкани Алекс, който продължаваше да е омърлушен и замислен. Тръгнаха по още по тясна пътека, по която не можеше да се мине с кола. Повървяха известно време между вековните дървета и изведнъж пътека свърши откривайки пред погледите им едно райско кътче. Не много голяма, огряна от слънцето поляна, заобиколена с величествени борове. В дъното се издигаше висока скала, от която се спускаше прекрасен водопад с кристално чисти води. На брега на малкото езерце, което образуваха падащите води беше опъната тента. Под нея беше наредена малка маса с три удобни стола.

   Диана ахна от удивление.

  - Иване, каква е тази прелест? Това място е направо мечта! Как успя да организираш всичко това по никое време през седмицата?

  Иван грееше от щастие. Беше забелязал, че Алекс излезе от мрачното си настроение и се наслаждаваше на гледката и чистия въздух.

  - За вас двамата, миличка, съм готов света да обърна. След всичко, което преживяхме в последните дни, това е просто мъничко бягство от гадостите на ежедневието. Позволих си да ви направя този малък подарък, за да отпразнуваме оздравяването на Алекс, пък и да те отдалеча малко от уморителното ежедневие.

  Те се настаниха около масата, а Диана не спираше да се възхищава на заобикалящата ги красота. Докато Иван наливаше питиета тя не се стърпя, събу обувките си, свали сакото и като малко дете се затича боса по поляната. Иван и Алекс я гледаха с умиление и обич, а когато тя се върна и погледна Алекс дяволито, пристъпвайки бавно към езерцето, той не издържа, също се събу и я последва. Двамата влязоха във водата така, както бяха с дрехите. Пръскаха се и се смееха, прегръщаха се и се радваха на неочакваната почивка.

   Иван стоеше с чаша в ръка, усмихнат, спокоен и щастлив, че вижда двете си любими същества, забравили болките и несгодите да се радват от сърце на подаръка му. Той наистина беше щастлив. Най-важното нещо в живота му беше тяхното спокойствие и тъй като напоследък не  можеш да им го осигури напълно, това леко „лирическо” отклонение го компенсираше от части.

   Когато се налудувах Алекс и Диана излязоха от водата и легнаха направо на тревата да си поемат дъх. Иван също се присъедини към тях.

   - Е, как сте лудетини? – попита той и им подаде по чаша студено питие.

  - Чувствам се като преродена. – каза Диана, заравяйки ръце в меката трева – Невероятно е как нещо толкова простичко, може да ти върне живеца. Май ще трябва да го правим по-често.

   - Напълно съм съгласен – каза Алекс – това място има някаква магична сила.   Сякаш нещо изсмуква всичко негативно от тялото и душата ти и те кара да се чувстваш като новородено.

   Иван ги прегърна, а на себе си обеща, че само нещата да се стабилизират и ще направи тези излети семейна традиция.

   Така под топлото слънце, наситени със спокойствието на планината и птичите трели, изминаха останалите часове от деня. Тримата разговаряха и се забавляваха, а денят неусетно изпрати слънцето в неговия път на запад. Когато то докосна хоризонта сякаш беше изминала вечност в тази нирвана.

   И тогава проехтя телефонен звън. Алекс излезе от унеса на приказния следобед и с нежелание извади телефона си. Беше Мики.

   - Здравей, братле. Пристигнахте ли? – когато чу отговора той погледна кръстника си и каза:

   - Добре. Прибери се, остави си багажа и след два часа те искам в Лозенец при кръстника. Извинявай, че не ти оставям време за почивка, но работата не търпи отлагане.

   Той затвори и се обърна към Иван и Диана.

   - Семейство, много ми е неприятно, че ще се наложи да напуснем този рай, но това е положението.

   Диана знаеше какво предстои за това, без да задава въпроси събра нещата си. Иван се обади на неговия човек да дойде и да прибере останалото и тримата мълчешком се отправиха към колата. На входа на пътеката Диана се обърна с въздишка и се опита да запечата в съзнанието си приказната поляна, за да има нещо красиво, за което да си спомня в предстоящите трудни дни...

   Едно друго семейство нямаше този късмет...

(следва)