Учителят Николов стоеше в полуусмихната поза и се мъчеше да преброи шарките по килимчето пред вратата. Насреща му, блажно ухилен, бизнесменът Йорданов, доскоро Вичо от петия етаж, припалваше сочна пура. Разпали я, духна към събеседника си, сетне размаха ръка, та да отгони дима, който нахален като просител се мъчеше да проникне в дома му.
- Ами, господин Йорданов – рече отново учителят – просто така стана... Трябва да платя тока, че и водата, а от общината бавят заплатите, пък жената уж щеше вчера да вземе нещо... Те нали тяхното предпиятие го приватизираха, ама собствениците са едни офшори, та... Само петдесет лева... за няколко дни...
Бизнесменът пак завъртя ръката-вентилатор. Не бързаше. Едно, че в къщи беше само жена му – а кой нормален човек има тема за разговор с жена си след двадесет години ярем – и второ, че отдавна мечтаеше за тоя момент.
- Даскале, даскале, – внушително каза той – едно време ти приказвах: „Пиши тромбето на сина, ще ти потрябвам”, пък ти – чест, авторитет, не з ...