След няколко дни пристигнах в планинското градче, където се криеше София. Планът ми беше съвсем прост. От шпионите си знаех, че тя обича да си купува плодове от една сергия, а на другия ден щеше да има панаир. От столицата носех най-сочните и вкусни ябълки, каквито нямаше на север по това време на годината. София много обичаше пресни плодове и нямаше да устои на изкушението. Представих се за търговка и продадох няколко ябълки на селянката, която държеше сергията. Тя знаеше добре, че ако ги запази за принцесата, ще спечели добре от тях. София щеше да опита ябълките и на часа да падне покосена от отровата.

Стана точно така, както го бях замислила. Скрита в обикновена селска каруца наблюдавах как принцесата разговаря с продавачката и купува ябълките. Нямаше търпение дори да се върне в къщатата на благородника, който я покровителстваше. Тя захапа ябълката още на площада и не след дълго се строполи на земята.

“Получи си заслуженото най-сетне!” помислих си аз и още на същия ден се върнах в столицата. Шпионите ми доложиха, че войската на благородниците все още е в готовност, но няма и следа от Снежанка. Отдъхнах си. Имах и друга причина да се радвам: здравето на краля се подобряваше, а през зимата родих още една дъщеричка с тъмни къдри и очи като звезди. В края на лятото Хенри обяви, че е готов да направи годишната си кралска обиколка.

- Но, милорд! – възразих аз. – Дъщеричката ни е още малка и крехка. Няма да издържи на дългия път.

- Само нашият син ще ме придружава – отговори той. – Нека благородниците видят принца, за да му се поклонят и да знаят, че един ден той ще им бъде крал. Вие ще останете в двореца с принцесите, да държите двора под око.

Изтръпнах при мисълта, че трябва да се разделя с единствения си син за цял месец. За народа Едуард е принц, но за мен той е само любимо дете. Колко горещо молих Хенри да отиде сам! Нито увещанията, нито сълзите помогнаха: той беше непреклонен. След седмица подготовка съпругът и синът ми заминаха, а аз останах сама с мислите си.

Преди години само с една моя усмивка, само с една дума и кралят щеше да бъде в краката ми. Остарявах и го знаех. Умът лесно се залъгва от празни ласкателства, но огледалото винаги казва истината. Стройната ми на младини снага се беше закръглила, а под очите ми се появиха ситни бръчици като птичи крачета. Имах влияние над краля само толкова, колкото той ми позволеше. По погледа му си личеше, че вече не вижда в мен най-красивата принцеса. Има ли нещо по-болезнено за една жена от това съпругът й да я разлюби?

Не мислете, че съм горделива и суетна. Може и да съм такава, но с какво съм по-грешна от обикновена селянка, която има нужда да вижда в очите на мъжете, че все още е привлекателна и желана? Бях готова да изтърпя болка и лишения, ако това щеше да върне на лицето ми част от повяхналата му свежест. Може да не отива на кралска особа да гладува и да се търкаля по бельо сутрин в росната трева в градината си, но красотата иска жертви. Хората говорят, а от всички – най-много царедворците. Веднъж да пуснеш на свобода една клевета и тя се превръща в присъда. Всички лъжи, които сте чували за мен, водят началото си от този месец  на самота и отчаяние, който посветих на усилията да спечеля отново сърцето на краля.

Това така и не се случи. В една от провинциите водата на извора била отровена и пламнала епидемия на коремна болест. Съпругът и синът ми спряли обиколката и хукнали да бягат на часа, но било твърде късно. И двамата се прибраха в двореца тежко болни. Язвата на крака на Хенри отново се беше възпалила и той целият гореше от треска. Из народа плъзна мълвата, че кралят е на смъртен одър. Само две седмици след като се върна, той почина, а аз овдовях.

Сърцето ми бе разбито от мъка, но нямаше време за сълзи. Набързо коронясахме Едуард, макар че момченцето ми още беше много болно. Като негова майка, трябваше да управлявам кралството до навършването на пълнолетието му. Хазната беше празна, а на старите съветници-проклетници им нямах никакво доверие. Народът искаше да види новия си крал, но как можех да им представя детето си, отслабнало и бледо от болестта? Та Едуард още едва ставаше от леглото… В столицата започна да се говори за бунт. Настъпиха смутни времена.

Една беда не идва сама. Скоро след коронясването на сина ми за крал, получих вест, че откъм север се придвижва многобройна армия. Вече бях чувала имената на седмината предводители: те бяха старите съюзници на принцеса София. Още по-тревожно бе, че сред тях имало войници на принц Филип, известен като Красивия, син на владетеля на Северното кралство. Тези бяха най-трудните часове в живота ми: хранех с лъжица оседмгодишния си син, пеех приспивни песни на най-малката си дъщеря, през деня се борех с упоритите благородници и съветниците, а през цялото време посрещах и изпращах шпиони.

Мислех, че положението не можеше да се влоши още, но се лъжех. Един от съгледвачите ми докладва, че Принц Филип напредва към столицата, придружен от младата си невеста, прекрасна принцеса с абаносовочерни коси и алени устни. Говорело се, че тя е София, отдавна изгубената дъщеря на покойния крал.

Щом чух това, изпаднах в несвяст. Придворните ме свестиха, но за какво? Вместо да почива в мир в гроба, Снежанка идваше да ми отнеме живота и короната. Преди съдбата ме бе дарила с красота, власт, съпруг и деца, а сега бавно и жестоко ми ги вземаше обратно едно по едно. Изпратих малка войска срещу наемниците на София, ала войниците ми се върнаха разбити. Като смъртно ранен глиган, можех да се боря със зъби и нокти, но пак щях да загубя.

След няколко дни сборната армия, Снежанка, седемте й генерала и принц Филип достигнаха столицата. Точно в онзи миг не можех да мисля за тях. Същата нощ Едуард се влоши. От някога жизненото и буйно дете бе останала бледо подобие на сянка. Той преживя само до сутринта и си отиде. Да можех кралството да заменя за живота на детето ми, щях да го направя. Душата си бих продала, на Снежанка дори, ако това можеше да му помогне. Уви. Воплите, болката и разкаянието не са върнали никого от гроба.

Извън стените на столицата София се готвеше за обсада. Безстрастно наблюдавах през прозореца приготовленията на войската, а сърцето ми беше мъртво и студено като ледена  пустиня. Очаквах нападение, но вместо това на следващия ден дойде пратеник. Принцесата, моят враг, искаше да се срещнем. Аз се засмях с пълно гърло. Тя държеше нож опрян в гърлото ми, а говореше така, сякаш ме канеше на излет. Това ли й е кралското благородство?

Тя дойде вечерта. Наредих да отворят портите на града, а армията й нахлу вътре. Хиляди запалени факли осветиха площада. Видях я. Беше облечена в снежнобяла рокля, тъмните й коси бяха спуснати и се стелеха до хълбоците на гъсти вълни. На главата си носеше коронка обкичена с цветя. Тя премина триумфално през двора, а поданиците ми сваляха шапки и навеждаха глави.

- Мамо – каза голямата ми дъщеря. – Страх ме е.

- Мама! – повтори малката и се вкопчи в полата ми.

Аз ги прегърнах и зачаках съдбата ми да ме застигне.

София отвори с трясък вратата на тронната зала. Аз не станах от трона. Нека тя дойде сама при мен, казах си аз. Принцесата застана пред мен и бавно ме премери с поглед. Забеляза черните ми траурни дрехи, не й убягнаха и тъмните кръгове под очите ми. На прекрасните й устни се изписа усмивка. Дъщерите ми ме стиснаха силно.

- Значи това са сестрите ми – каза София.

Тя посегна да погали малкото ми момиченце по косичката. То застина от ужас. Напук на кралската гордост, която исках да си наложа, очите ми се напълниха със сълзи.

- Какво си им наговорила за мен? – рече тя гневно.

- Само истината, Снежанке. Само истината.

- Ами! – викна тя. – Нареди на бавачките да ги заведат в стаите им.

Аз кимнах едва. Със София останахме сами.

- И тях ли ще убиеш? Аз не съм ли достатъчна? – прошепнах едва.

- Я стига! Нищо няма да им направя. Кръвта вода не става, кралице – закани ми се с пръст принцесата. – Ти, обаче, си друго нещо!

Тя закрачи гневно из тронната зала. Накрая сложи ръце на хълбоците си и се обърна към мен:

- Защо му трябваше на татко да се жени повторно! Бяхме толкова щастливи преди ти да се появиш! Ти развали всичко!

- Омъжиха ме насила – напомних й аз тихо. Тя се престори, че не ме е чула.

- Аз съм родена да управлявам! – каза високо София. Гласът й проехтя в залата. – От всичките ми братя и сестри останах само аз! Прати наемем убиец да ме прободе със стрела в сърцето. При това един не ти беше достатъчен.

Отворих уста да й напомня, че тя започна войната, но принцесата ме отряза:

- Млък! Накрая се опита да ме отровиш, но аз оцелях. Глупачка! От години пиех по малко отрова, за да привикне тялото ми с нея. Но всъщност трябва да съм ти благодарна! В търсене на защита от теб срещнах своя принц. Чрез нашия брак Северното и Западното кралство ще станат едно. Съдбата е отредила аз да съм кралица! Тук съм, за да си получа своето.

София застана на прозореца. Отвън се чуваха одобрителни викове. Знаех какво си мисли тълпата. Принцесата, млада и прекрасна, се завръщаше като възкръснала по чудо. Зад гърба си имаше подкрепата на седемте северни лорда и армията на принц Филип. Обикновените хора изпитват нужда да вярват в нещо съдбовно и велико. За народа аз завинаги щях да си остана чужденка. София пленяваше тълпата с прекрасното си лице и царствена осанка. Щеше да изглежда чудесно на задната страна на монета, помислих си горчиво аз.

- Загубих съпруга си, загубих и сина си. Остана ми само този трон. Ако го искаш, трябва да ме съсечеш на него – каза аз съвсем тихо.

- А аз имам предложение за теб – отговори тя. Изражението на лицето й се смекчи. – Израснах без майка, отгледаха ме бавачките. Сестрите ми заслужават по-добър живот. Не желая екзекуцията ти да е първата ми заповед като кралица. Дай ми дума, че няма да вдигнеш ръка срещу мен и децата ми и ще направя същото за теб. Ще ти дам коне и цялата вечер да събереш и натовариш всички скъпоценности, които баща ми ти е подарил. На сутринта ще те обявя за мъртва, а ти ще напуснеш двореца ми завинаги. Един от генералите ми ще те съпроводи до новия ви дом на север и ще ви пази. Е, Ан. Приемаш ли условията ми?

Аз станах от трона, но не се помръднах.

- Помни, Ан. Нито срещу мен, нито срещу децата ми.

София сложи ръка на корема си и погледите ни се срещнаха. Аз разбрах.

- Заклевам се в кралската си дума – казах аз най-сетне и слязох сама от трона.

София го зае на мига.

- Ще направя сестрите си графини и ще им дам имоти – обяви тя. – Ще живеят в охолство, както подхожда на принцеси. Теб не те искам тук, но тях ми ги пращай да ги видя. Ти постъпи разумно, Ан. Аз ще бъда добра кралица на народа си.

- Знам това – казах аз и тръгнах към изхода на залата.

- Разбираш, че няма да те оставя да петниш името ми, нали? – усмихна се София. – Всеки народ трябва да вярва в добродетелите на своята кралица.

Аз се засмях в отговор и затворих вратата зад себе си.

Както и очаквах, София остана вярна на думата си. Тя изкусно пренаписа нашата история така, че да ме очерни. Какво да се направи, престолът задължава. Снежанка не е толкова чиста по душа, колкото опитва да се изкара, нито пък аз съм зла и суетна. Кой е крив и кой е прав ще прецениш сам ти, драги читателю.

След като София ме обяви за мъртва, с дъщеричките ми заминахме за северното имение. Те са ми най-голямата радост, растат здрави и красиви като две звездички. Кралицата е добра към тях. Доволна съм, че нищо не им липсва, а един ден ще се омъжат по любов за съпрузите, които сами си изберат.

А с мен какво стана ли? Помниш ли, читателю, генералът на Снежанка, който ме съпроводи до имението ми? Има белег от сабя на бузата и небесносини очи, в който да потънеш. Предложи ми да се омъжа за него и аз приех с радост. Все още съм млада и красива и обичам да го виждам в погледа на съпруга си. По душа съм кралица и ще спазя думата си, но на главата ми вече не тежи корона и пет пари не давам за достойнствата на една княгиня. Благото на държавата вече не е с предимство пред моето щастие. Нека София царува. Историята се пише от победителите, но най-красивите приказки си остават тези за любовта.

КРАЙ