Дядо Георги седеше в парка пред Народния театър и гледаше тъжно в наредените шахматни фигурки, които чакаха да бъдат преместени. Извърна уморения си поглед и огледа скования от ноемврийския студ парк. Зимата убиваше радостта в хората и опразваше парковете. Георги нямаше с кой да играе шах. Постоя още известно време с надеждата, че някой ще дойде, но никой не се появи - хората, облечени с дебели палта бързаха в мразовития ден, а дъхът им образуваше малки облачета пара. Той запали поредната измачкана евтина цигара, мъдреща се в изпокъсания пакет. Сетне подръпна стария си любим каскет и тръгна безцелно. Стигна до Александър Невски и се огледа - къде беше онази София преди шейсет години? Какво стана с нея? Тогава нямаше такива лъскави коли, толкова много хора… така ли щяха да минат последните му години живот? Самотен в стария си софийски апартамент? В обикаляне на парковете, четене на вестници и пилеене на времето в игра на шах с непознати? Дядо Георги си спомни децата си - дъщеря му Симон ...