Дядо Георги седеше в парка пред Народния театър и гледаше тъжно в наредените шахматни фигурки, които чакаха да бъдат преместени. Извърна уморения си поглед и огледа скования от ноемврийския студ парк. Зимата убиваше радостта в хората и опразваше парковете. Георги нямаше с кой да играе шах. Постоя още известно време с надеждата, че някой ще дойде, но никой не се появи - хората, облечени с дебели палта бързаха в мразовития ден, а дъхът им образуваше малки облачета пара. Той запали поредната измачкана евтина цигара, мъдреща се в изпокъсания пакет. Сетне подръпна стария си любим каскет и тръгна безцелно. Стигна до Александър Невски и се огледа - къде беше онази София преди шейсет години? Какво стана с нея? Тогава нямаше такива лъскави коли, толкова много хора… така ли щяха да минат последните му години живот? Самотен в стария си софийски апартамент? В обикаляне на парковете, четене на вестници и пилеене на времето в игра на шах с непознати? Дядо Георги си спомни децата си - дъщеря му Симона му бе на гости лятото - дойде си от Франция с двете си деца, които едва-едва проронваха български език. Дъщеря му беше щастлива и отдавна привикнала към удобния западно-европейския начин на живот и не можа да се задържи дълго в България - тръгна си, увещавайки за пореден път гордия си баща да помогне с малко пари, но дядо Георги не взе и левче от предложената сума. Остана само с покупките и ненужните подаръци - сърцето му не можеше да се стопли с тези материални блага, сърцето му копнееше да гледа внуците си да растат, да им купува сладолед през лятото и топли банички зимъска. Сълзица се отрони от изморения Георгиев поглед. Сълзица. Спомни си Стефан - големият му син, който обикаляше безцелно света и от няколко години живееше в Кувейт. Дядо Георги не бе виждал съпругата му, нито децата му, нито самият Стефан от вече двадесет години - бе чувал само гласа му при вече все по-редките телефонни обаждания.
Дядо Георги се прибра у дома си - изморен, с лека болка в кръста и премръзнали пръсти. Седна пред малката печка, която грееше хола и се загледа в една точка. Тази самота го разяждше отвътре така силно и безпощадно, че той се отпусна на овехтялото канапе, облегна глава назад, опитвайки си да преглътне мъката си, сякаш тя бе горчиво лекарство и затвори очи. И така и не ги отвори. Отиде си сам-самичък от този свят - без деца и внуци, суетящи се около смъртния му одър - просто, ей така. Сам.
На погребението му дойдоха съседите и дъщеря му, за да плати разноските и да му осигури подобаващо изпращане. Свещеникът тихо изпя молитвата си, малкото свещи бързо изгаснаха, погасени от силния вятър, а венецът с червени рози стоеше самотно върху купчината пръст. Сетне Симона продаде апартамента, а вещите на баща си взе със себе си. И напусна отново и за последно. Отиде в Кувейт при Стефан - да се видят като брат и сестра и после се върна във Франция. Нито един от двамата не се върна повече в Бългрия. Скоро некрологът на дядо Георги бе махнат, гробът му бе обраснал в бурени, а малкото души, които го помнеха - починаха. И така дядо Георги си отиде - сам в студената София, далеч от отчуждените си деца и внуците, които не познаваше, сам в стария си апартамент.
