12 янв. 2022 г., 08:35

Йомена 

  Проза » Рассказы, Фантастика и фэнтези, Письма
694 3 4
10 мин за четене

Продължението

на

"Избор"

 

(финал)

 

Река Йомена взе със себе си нашият дом.

 

Земята ни. Селцето ни. Вечните зелени поля кръстени на най-ярката ни звезда – Аринея. Малката горичка, която бе приела в обятията си нас и всички онези, които познавахме –приятели, познати, роднини. Онези, които често не се задържаха на едно място, но бяха избрали да останат. Онези, на които дължахме живота си, онези на които държахме… - и тях взе. Не пожали дори горските обитатели...

Алената могила, помниш ли я? Същата тази, на която през онова меорийско лято ми се врече във вечна любов и вярност, и обеща, че винаги ще си до мен? Онази могила, на която ходехме да наблюдаваме звездите през дългите, топли нощи? Реката потопи и нея…

 

Но…това, и това не ѝ стигна. Тя искаше да вземе още.

 

Двете ни прекрасни дъщери със слънчеви лица – Калея и Метеора…които

мечтаеше да видиш един ден като успели и щастливи жени залязоха под бурните ѝ

води.

 

 

Помниш ли старейшините, които ни разказваха дългите си и приспивни истории като деца? Помниш ли, когато ни разказваха легендата за река Йомена? Как тя е била смятана за върховната богинята на водата; как на всеки единадесет години, щом дойде пролетта предците ни са давали своите най-скъпи хора само и само тя да не им отнеме дома и да живеят в мир? Жестоко е само като си помисля колко

животи са били изгубени в името на едно по-добро бъдеще; само за да можем, ние, следващите поколения да опитаме от сладко-горчивия вкус на живота… И сега, когато опитах от него – вкусът му ми напомни на пепел. На отрова, която усещаш как циркулира в тялото ти и не иска да го напусне. Отнема ти съня. Въздуха. Денят и нощта. Щастието, че дори и омразата. Надеждата и радостта. Всичко, за което си мечтал, борил и си имал. Оставя те сирак – без нищо, съвсем сам…

 

***

 

 Разказа ми за онази свобода, която не всеки имал смелостта да поиска. Онази същата свобода, която бе и причината да си тръгнеш. Тогава не те разбирах. Не исках да те разбера и много дълго време те обвинявах. Не желаех да се поставя на мястото ти. Единственото, което исках беше да забравя името ти. Да забравя, че някога си съществувал. Постъпка на егоистка. На лицемер. Исках да излъжа себе си, че е било за добро, но и двамата знаехме откъде започна всичко. А това може би е история за друг път…

 

Трябваше да забележа знаците по-рано. Но всъщност, сега, когато се връщам назад, осъзнавам, че тези знаци са били през цялото време пред мен. Просто аз съм била сляпа за да ги видя. Непростимо сляпа. И то за много неща. Затварях очите си за белезите, които ми подсказваха, че домът, който заедно съградихме вече не ти беше достатъчен. Че сърцето те теглеше към нещо друго, което не бях нито аз, нито дъщерите ни. Смятах, че тази твоя мечта е нищо повече от един копнеж, който със времето ще избледнее. Но душата ти със всеки изминал ден се променяше до толкова, че накрая не можах да те позная.

В мен се настани страх…

 

 

Гледах как мъжът, в който се влюбих и обичах с цялото си сърце се промени до неузнаваемост. Вечер до мен заспиваше непознат. А на сутринта, когато отварях очи за да го зърна – изчезваше. Все по-рядко се усмихваше. Поводите, които преди те караха да викаш от радост, се превърнаха в тишина. Прекараните безсънни нощи в разговори, смях и прегръдки се превърнаха в кратки монолози, в които дори не се поглеждахме. Трапезата, която ни събираше заедно вечер, беше останала напълно сама...

 

Но ти не нарани само мен. Тези, които наистина страдаха бяха децата ни. Спря да питаш как са минали дните им. Какво са научили. Кого са срещнали. Спря да обръщаш внимание на мечтите им. Какво е развълнувало душите им. Спря да забелязваш как слънчевите им усмивки и очите им, които сияеха от щастие малко, по-малко се превръщаха във тъжни дъждовни

облаци. Докато накрая над тях не надвисна гъста мъгла…

 

 

***

 

 Може би за теб, любими, не е изглеждало по този начин. Може би това е било твоят начин да се сбогуваш. Мисля, че сега разбирам малко повече „…онази свобода, която много често създанията я сравняват със самотата.“

 

Йомена ми отне всичко свято. Всичко, на което държах и което ме задържаше тук. Малко бяхме тези, които успяхме да се спасим. Може би ако не бях изпратена в града от местният шелох* няколко часа преди трагедията да ни застигне навярно Йомена щеше да ме вземе със себе си. Има моменти, в които още се питам защо от всички само аз оцелях, защо вината ме изяжда сякаш аз бях причината за сполетялата ни трагедия. И ако има висша сила някъде, която ни е наблюдавала, защо е позволила това да се случи? Това бяха въпроси, чиито отговори едва ли някога ще разбера.

 

 

***

 

 Минаха месеци след трагедията, които прекарах в храма на Създателката. Монасите ме приеха с отворени обятия въпреки, че съм жена. Проявиха разбиране и ми позволиха да остана докато не се почувствам готова да приема своята съдба и трудните уроци, които Създателката ми бе отредила да науча. Всяка сутрин отправях към Нея молитви. Молех се душите на децата ни да намерят покой. Молех се и за теб, любими. Молех се да те закриля където и да си…

 

 

С всеки изминал ден болката, която изпитвах ставаше все по-лека и по-далечна. Вината, която ме изяждаше отвътре и не ми даваше мира си отиде…

Тогава за първи път се почувствах свободна…

 

 

 Един ден учителят Арион, главният старейшина ме повика в голямата зала преди сутрешната молитва. – Премина своето изпитание. Вече можеш да продължиш напред. – каза ми той. – Дали съм готова, учителю? – попитах. Колко глупав въпрос от моя страна.

– Никой никога не знае пред какви трудности ще бъде изправен. Това е и смисълът на живота – да бъде изживян. Да продължиш да се бориш, дори когато нямаш силата да го направиш. Всяка секунда, всяка минута, която имаш на този свят е дар. Всяка глътка въздух, която вземаш е безценна. Не я пропилявай. Душите на твоите деца отдавна са намерили покой. И те със

сигурност биха искали същото за тяхната майка. Всяко нещастие, което ни сполетява е за да ни научи, че животът, който имаме е нещо свято и ако не го оценим докато имаме този шанс, ще принудим душите ни да се лутат из този свят завинаги… - отвърна той, правейки кратка пауза. Пое дълбоко въздух и продължи -…когато дойде тук ти беше купчина развалина. Щом те зърнах пред портите на храма, разбрах, че Създателката не случайно те е пратила при мен. Нуждаеше се от помощ. Видях една душа, която беше на път да се предаде. Докато съм жив няма да забравя онази жена, която плачеше всеки ден; която обвиняваше себе си за гневът на река Йомена. Имаше моменти, в които се питах дали ще намериш опрощение. Покой.

Докато един ден не забелязах твоята промяна. Ти отново се усмихваше. Радваше се отново на живота. Няма да забравя този ден. Денят, в който очите ти отново грейнаха и в тях видях лъча на надеждата. Осъзнах, че моята мисия е изпълнена. И от тук нататък – ти си тази, която ще предначертае своя път. – довърши учителят. Погледнах го и в очите му прочетох

радост.

 

Осъзнах, че тази страница от живота ми е към своя край и аз съм тази, която ще напише следващата такава. След разговорът ми с учителят Арион, се сбогувах със всички от храма и им благодарих за всичко, което направиха за мен. Някои плакаха с мен, други решиха да запазят мълчание.

Щом се обърнах и погледнах напред – видях как слънцето огря с лъчите си полята, планините, които се гушеха в далечината. В мен се пробуди любопитство: „Какво ли се крие зад онези планини? Ами след това? Искам да разбера.“ Бях взела своето решение. Онази свобода, за която ми разказа – мисля, че най-накрая я изпитах.

Ще ме чакаш ли любими, както обеща? Ще ми покажеш ли онези неземни красоти, за които ми разказа?

Бих искала да ги видя...

 

 

 

Бележка:

шелох - еквивалент на отговорник, управник на дадено заселено място

© Нина Чалъкова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Да, приятно. И свобода на читателската мисъл. Обещанията са трудна работа. Не вървят с оправдания.
  • Благодаря и на двете ви!
    Радвам се, че ви е докоснало!
  • Много добър край , въпреки трагичната история!
  • Впечатляващо! Трогна ме!
Предложения
: ??:??