Калина

Калина Поппетрова беше млада жена, преждевременно съсухрена от очакванията си към живота. Като всеки, смятащ, че животът му дължи нещо повече, Калина Поппетрова  не пропускаше всекидневно да си напомня, че е изключителна. Стигмата на посредствеността бележеше всичките й познати, но не и нея - тя изпъкваше и блестеше на фона им, тя правеше разликата - нещо, което те, със закърнелите си за реална самооценка сетива не можеха да видят. Те бяха достойни за презрението й, което тя великодушно не изпитваше към тях, защото малцината като нея бяха над нещата.

Калина Поппетрова гледаше две кучета и зелен папагал. Те бяха най-изключителните представители на своя вид, защото нямаше как да е иначе. Самият факт, че ги е посочила за свои домашни любимци, говореше всичко. Освен това имаше изключителен апартамент, в изключителен квартал, населен с неизключителни хора. По очевидни причини Калина Поппетрова нямаше комплекси, нямаше и мъж. Няколкото опита на неин обожател да скъси дистанцията  завършиха с тежки поражения върху мъжкото му достойнство и твърдото убеждение, че любовта е горчилка. 

Веднъж, докато гледаше един изключителен турски сериал на изключително модерния си телевизор Велико Търново, някой позвъни незначително на  вратата на Калина Поппетрова. Раздразнена от дръзкия опит за нарушаване на божествения й покой, тя изкрещя от мястото си, че я няма, и че никога няма да се върне. След логичната смутена пауза, дойде второ и трето позвъняване, което беше нечувана наглост. Вбесена, тя грабна бележника си, изпълнен с изключителните й авторски мисли, помисли малко и написа една изключително грозна дума. Откъсна листа, отиде в антрето и го пъхна под вратата. Натрапникът отсреща го дръпна, прочете го на глас, прочете го още един път на глас, и двете кучета на Калина Поппетрова завиха възмутено. Те бяха изключително възпитани и не допускаха никой в тяхно присъствие, пък било то и през врата, да говори подобни мерзости. Те помолиха с поглед стопанката си само леко да им открехне вратата, което тя и стори с изключително доволната си усмивчица, пазена специално за моменти като този. Двата възпитани вълкодава моментално се изшмулиха през процепа и отвън се чуха едновременно ръмжене, лай, молби и звук от тичане на многократно ухапани крака. Двете кучета се завърнаха с кръв по муцуните, но със съзнание за изпълнен дълг. Калина Поппетрова ги награди с обезмаслени кокали от рибени бутчета, докато зеленият папагал гледаше завистливо и ставаше още по-зелен. Според някои учени, завистта била естествен зелен пигмент, но папагалът не се интересуваше от учени, а само от това да бъде разглеждан от стопанката си като полезен. Той изкряка учтиво да му бъде дадена възможност да се докаже и Калина Поппетрова удовлетвори молбата му, като отвори вратичката на позлатената клетка и му заръча да изкълве очите на избягалия натрапник, за да не може друг път да намери пътя. Папагалът излетя като една пухкава комета, но не забеляза, че прозорецът е затворен, блъсна се в него, получи опасно папагалско комоцио и умря. Калина Поппетрова въздъхна и го даде на кучетата си, които никога не биха били толкова невнимателни, че да се самонаранят. Те с благодарност изядоха зеления натрапник, когото отдавна мразеха заради способността му да чете. Той използваше тази дарба единствено, за да крещи думите, които Калина Поппетрова пишеше в бележника си и невнимателно оставяше отворен на масичката до клетката му. Мръсникът само чакаше стопанката му да излезе, за да излее всичките тези думи, които не ставаха за слушане, и кучетата отдавна искаха да го докопат и да го накажат. Сега, вече погълнали го, те заспаха блажено и засънуваха възпитани зелени папагали, а Калина Поппетрова отиде да си догледа турския сериал.