Глава 3

Нощта сменяше деня. Луната - слънцето. Мракът - светлината.

Време беше маската да бъде свалена. Време беше истината да излезе наяве. Ясната луна огря стария кладенец, погали го със студената си светлина, а после отново го обгърна в мрака и студенината си.

- Здравей, Браян, радвам се да те видя. Добре дошъл. - с усмивка посрещнах госта си и го поканих да седне на масата.

- Мелани, вечерята е готова.

- Идвам, мамо, само след секунда.

- Добре, но побързай. Имаме гост и не бива да го караме да чака.

- Ето ме -  в стаята влезе малката ми дъщеричка и веднага се отправи към непознатия. - Добър вечер, господине, аз се казвам Мел.

- Здравей, малка госпожице, аз съм Браян.

- Това е дъщеря ми - казах малко притеснено, докато Мел си миеше ръцете в банята. - съжалявам, че не ти казах.

- Не, няма проблем. Тя е очарователна.

Вечерта мина прекрасно, за първи път не бях изгорила храната, а Мел не се нацупи нито веднъж. След като тя си легна, Браян предложи да пием по чаша вино. Тогава се случи. Изведнъж. Докато Браян наливаше вино в моята чаша, неговата падна и се счупи. Разляното червено вино по бялата покривка и по пода събуди старите ми спомени. Не можах да се удържа и се разплаках. Браян ме погледна, но очевидно не знаеше какво да каже. Погледнах го в очите и…

- Помниш ли, когато ти казах, че съм станала свидетел на убийство - попитах. Той отговори положително. - искам да ти разкажа, но трябва да дойдеш с мен.

Браян се съгласи без да задава излишни въпроси. Беше тъмно, имаше гъста мъгла и вече захладняваше. Когато стигнахме до мястото, Браян ме погледна и зачака. Стояхме пред стар кладенец, обрасъл с плесени и мухъл.

- Знаеш ли какво има вътре - попитах спътника си.

- Вода, предполагам.

- Трупове. Труповете на майка ми и на баща ми.

- Моля - погледна ме невярващо и дори иронично, но усетих нарастващия страх в гласа му.

- Бях на шест, когато баща ми уби мама. Мислеше, че тя му изневерява, затова, когато я попита и тя отрече, той взе ножа от масата и буквално я наряза пред очите ми. После взе тялото ù и го донесе тук. Видях как го хвърля в кладенеца. Прибрах се, тичайки и първото нещо, което направих, беше да взема от шкафа отровата за мишки, която мама беше купила. - усетих как гласът ми започва да се задавя, лицето ми бе мокро от сълзи, но аз не спирах да разказвам - взех чашата на татко и без никакво колебание изсипах отровата вътре. Той дори и не разбра какво става. Беше пиян и… гледах го как умира без да трепна. Не знам откъде намерих сили да донеса тялото му до тук и да го изхвърля. Браян, аз съм убийца.

- О, я стига. Той е убил майка ти, заслужил си го е. - той се опита да ме успокои, но аз не му позволих.

- Браян, аз наистина съм убийца. Преди мама да умре, тя дойде в стаята ми и каза: миличка, не вярвай на мъжете. Те умеят само болка да нанасят и да нараняват.

- И… - Браян ме погледна учудено. Още не разбереше.

- Къде мислиш, че е бившият ми съпруг, бащата на Мелани.

Той поклати отрицателно глава.

- Вътре, в кладенеца. - сега вече мъжът до мен ме погледна уплашено и дори не смееше да зададе въпроса, който така очевидно беше изписан на лицето му. - аз съм убийца, Браян, а това е моят кладенец, моята малка тайна, моето скромно гробище. - в очите ми пробляснаха искри, които разпалиха скритите ми помисли.

- Къде е милият господин от вчера? – ме попита Мелани на другата сутрин.

- Миличка не се притеснявай. Няма да го видим повече.

                                                                     Глава 4

И моето време изтече. Но това не е краят. Ти няма да изгубиш, ти винаги получаваш това, което желаеш. Време е. Кладенецът стоеше под дъжда, а малките капчици бавно отмиваха греха и скритите тайни.

- Е, докторе, какво ще ми кажете? Сигурно, че само ви изгубих времето. - казах на мъжа в бялата престилка, който стоеше пред мен. Напоследък не се чувствах добре и си мислих, че това се дължи на преумора, но изражението на доктора ме накара да размисля.

- Напоследък много работя, не си давам почивка... - започнах да се оправдавам, но той не ме остави да довърша. По нежния и състрадателния му поглед разбрах, че новините са лоши. - e, какво ми е?

- Госпожице Келерман, вие имате левкемия.

Мълчание.

- Това е рак, при който...

- Знам какво е - отвърнах остро. Не знам колко дълго съм мълчала преди да задам фаталния въпрос. - Колко време ми остава?

- Ракът при вас е в напреднал стадий, но...

- Колко - само това исках да знам.

                                                                                       ***

Не знам как съм се прибрала до вкъщи, но когато влязох в стаята, положих всички усилия да се успокоя и овладея.

- Мамо - дъщеричката ми ме прегърна. Размахваше някакъв лист - довечера има театър"Хензел и Гретел", ще ме заведеш ли?

- Разбира се, миличка, но преди това трябва да ти кажа нещо.

Беше дошло времето да ù разкрия истината. Отидохме заедно до кладенеца и аз ù казах, че ще ù разкажа приказка, която моята майка е разказвала на мен. Мелани ме гледаше с такъв интерес и с такова любопитство... това ме насърчи да ù разкажа цялата история.

- Eй, вие двечките там. Какво правите сами в тъмното? Беше колегата ми Хари. Беше казал, че ще мине, за да види как съм.

Приказката свърши. Бях споделила тайната си. Погледнах към дъщеря си, а тя само изрече: - Той е следващият, нали!?

Усмихнах се, погледнах кладенеца за последно, прегърнах дъщеричката си и заедно отидохме на театър.