= КНИГАТА =

            - В петък вечер в „Дрийма” направо се разцепих. И ти казвам, не една, две мацки ме се залепиха. – Стефан догонваше с късите си крака Антон, докато отиваха до офиса, в който си плащаше сметката за телефон, нет и цифрова.

            - Пак нещо ме лъжеш. Все ти се лепят, а в крайна сметка не излизаш с никоя, само аз съм ти. – Антон вървеше напред и сякаш се радваше на хората, които се разминаваха и блъскаха в него.

            Двамата бяха колеги и приятели и десет годишната разлика във възрастта изобщо не им личеше. Антон тази година ставаше на тридесет, но все още се обличаше, държеше и действаше като младо момче. Ако изключим страстта му по колоезденето и грижите по дебелия котарак, нямаше някакви особени занимания. И все по-често го глождеше мисълта, че си няма момиче, а вече не беше първа младост. Тайно завиждаше на Стефан, че всяка петък вечер обикаляше баровете и дори и да си измисляше, то поне имаше за какво да говори.

            - Не бе, брат, до последно бяха с нас и като се отбихме на сутринта да си вземем сандвичи, там от ония до светофара, знаеш ги, и к’во стана, изчезнаха някъде. – Стефан вече се запъхтяваше от бързото темпо на Антон.

            -  Чакай малко, мацките на теб ли ти се сваляха, или... на „нас”? Кои са тия „нас”? – на Антон започваше да му става смешно.

            - На мене, бе. На мен се сваляха. Бяхме с приятелите от квартала, ама куклите бяха с мен. А, чакай, ето тук си плащам нета. Ела и гледай к’во ще ги направя. От три дена съм без Интернет.

            Антон се спря и погледна приятеля си. Голямата му глава някак смешно стоеше на дребното му тяло. И да му се чудиш как му се лепят тия момичета?

            - Виж, Стефо, срам ме е да те гледам как се разправяш с хората. Ей там ще съм, отсреща, в онази книжарница. Ела като си готов. – Антон бавно и несигурно започна да отстъпва. Сякаш се опитваше да предугади реакцията на приятеля си.

            - Сам ли ще ме оставиш?!? – много смешно се кокореше, когато беше изненадан или се правеше на такъв.

            - Стига де, само си плащаш и им казваш да ти оправят проблема. Аз съм там отсреща. – Антон тръгна като по този начин прекрати разговора.

            В книжарничката нямаше много хора. Почти всеки един от малкото посетители, които бяха вътре, беше втренчил поглед в стeлажите или вглъбено разлистваше книга в ръка. Майка с детето си разговаряше разпалено и на висок тон с жена от персонала, която ù помагаше да изпълни списъка от книги на детето си, които явно щеше да чете през ваканцията.

            Антон се мотаеше безцелно. Честно казано, вместо четене, би предпочел да си лежи пред телевизора и да прескача от канал на канал.

Стресна се. Не разбра старицата до него бутна ли го, или просто изведнъж усети присъствието ù до себе си.

            - Извинете! – той направи крачка встрани, за да се отдалечи от старата жена. Тя не отвърна нищо. Гледаше го над очилата си. Беше ниска и слаба, но не прегърбена. Очите ù бяха обезцветени. Антон се запита дали с годините ирисът избелява, или просто някой хора имат такива очи по рождение и в този миг усети студенината, която лъхаше от старицата. Любезната му усмивка повяхна. Възрастната дама остави книгата, която държеше, напреко на подредените, обърна се и излезе с леко скована походка. Той се огледа притеснено, за да види дали някой друг е станал свидетел на конфузната ситуация. Всички бяха заети със заниманията си. Върна вниманието си обратно към стоящата на една страна книга. Взе я в ръка и почувства някакво необяснимо задоволство. Книжката джобен формат беше озаглавена „Книгата”. Изобщо не се затормози да прочете името на автора, определено нямаше да му е познат. Обърна я.  „Това, което не виждаш, може да те убие”!

            - Каквото и да означава това. – измрънка си под носа и отиде до касата.

. . .

            Котаракът подуши от всички страни храната от консерва, която Антон му изсипа в емайлираната паничка, извърна глава към стопанина си и като разбра, че друго няма да има, започна да стърже с лапата си, като да заравя храната.

            - Отвратителен си, честно! Не мога да повярвам, че животно може да има такъв гаден характер. Знаеш, докторът каза, че не може само гранули да ядеш. Сега ще я караш малко на консерви. Ако ли не, стой гладен.

            Рижавият котарак все така продължаваше с опитите да си зарови гнусотията.

            Антон си взе ябълка от хладилника, зачуди се дали да я измие, но го домързя. Позабърса я леко в блузата си и отиде в другата стая на ателието, в което вече четвърта година живееше под наем. Тръшна се на леглото пред работещия телевизор и взе дистанционното. Новините бяха минали и той започна да прехвърля каналите. По принцип гледаше „От местопрестъплението“, но то беше започнало вече и то май отдавна. Премина през „дискавъритата“, но и там нямаше нищо интересно. Сети се за „Книгата“. Къде ли я беше оставил? Стана. Излезе от стаята и я видя на шкафчето му за обувки. Взе я и се върна в леглото. Котаракът скокна след него и той на леглото с учудваща за килограмите си ловковст. Сви се в краката му и започна да се мие. Лежейки, Антон отпусна дясната си ръка върху гърдите, като държеше „Книгата“ неотворена. Някакво усещане бавно и нежно изпълваше гърдите му. Не беше задоволство, но не можеше да каже какво е изобщо. Еуфория. Не. Далеч е от еуфория. Просто му харесваше да държи „Книгата“ в ръка. Обърна пак задната корица. „Това, което не виждаш, може да те убие”!

            Заспиваше. Усещаше съвсем леко как котката блъска главата си в глезена му, докато си мие лапата. Сякаш го люлееше...

            Отвори очи. Не беше сигурен дали е буден обаче. Нещо не беше наред. Не, нищо не беше наред. Не си беше в квартирата. И дишането. Имаше усещането, че може така силно да вдиша, та чак да се пръсне от издуване. Не му костваше никакво усилие. Беше като в безтегловност. Нямаше никакво съпротивление на движенията му. Сякаш можеше да повдигне планина.

            „Това под мен трева ли е?“ Беше толкова гъста и така перфектно окосена, че можеше да я сбъркаш с мокет. Опита да зарови пръсти, за да стигне до почвата, но не успя. Огледа се. Тази перфектна „настилка“ се простираше навсякъде около него. Като вълшебна ливада със съвсем леки и загладени извивки на релефа. Виждаше се само едно-единствено дърво, недалеч от него. Странно, но то нямаше сянка. Тогава забеляза, че и той самият няма такава. Погледна нагоре. Перфектно синьо и безоблачно небе. А къде беше Слънцето. Като няма облаци, не трябва ли да има Слънце? Вече беше сигурен, че сънува. В далечина забеляза някакво движение. Нещо бяло. „Да, човешка фигура е.“ Имаше чувството, че се приближава цяла вечност. Разпозна, че е млада жена с дълга и права черна коса. Идваше право към него. Вече можеше ясно да различи чертите на лицето ù. Супер гладка, но и доста бледа кожа, без никакви дефекти. Някаква доста свободна или направо широка дреха, която покриваше момичето от раменете до глезените. Нямаше никакъв колан или нещо, каквото и да е, което да подчертае талията ù. Въпреки това, той беше сигурен, че под тази странна рокля се крие божествено тяло.

            Когато го наближи достатъчно, Антон се изправи. Почувства неудобство, както когато стоеше пред красиво момиче. Тази тук беше красива наистина, но някак си не му се харесваше, не беше негов тип.

            Тя се спря пред него и двамата се вгледаха един в друг. Антон знаеше, че трябва да каже нещо, но всичко това му се струваше доста странно и шантаво.

            - Не знаеш как си дошъл тук, нали? - брюнетката първа наруши тишината.

            - Е... ами...

            - Не сънуваш. Аз не съм сън. - момичето имаше завладяваща усмивка с искрящо бели зъби.

            - Мммм, да не съм умрял? - в него започна да се надига леко чувство на паника.

            - Не, не си. Жив и здрав си си. Да кажем просто, че си на същото място, само че от различен ъгъл погледнато. - тя не спираше да му се усмихва.

            Момичето приклекна, като опря колене в земята и седна върху подгънатите си крака. Антон също седна на почетно разстояние от нея. Погледна я. Изглеждаше слаба и нежна. В него се надигна примитивен мъжки порив да я закриля и защитава. Но от кого?

            - Ще ти е много трудно да разбереш за какво всъщност ти говоря, затова ще започна от самото начало. - беше свела поглед, сякаш изпитваше вина за нещо. Усмивката вече я нямаше. - Всичко това се е случило преди страшно много години, колкото дори не можеш да си представиш. Тогава все още всички живеели заедно. Имам предвид и „черните", и „белите“.

            - Те и сега си живеят бели и цветнокожи заедно. - за Антон всичко ставаше все по-объркано и не знаеше какво всъщност да си мисли.

            - Имам предвид нещо съвсем друго. Аз съм бяла, а ти си черен. Та, както казах, всички ние сме живели заедно, но нещата са устроени така, че ние съществуваме благодарение на вас. В смисъл, ние получаваме Енергията само чрез вас – черните. Вие ни я доставяте.

            - За какво изобщо ми говориш? Това са някакви нереални глупости.

            -  Странно ти е, но е така. Целта на твоето съществуване, както и на всички други като теб, е да осигурите Енергията за нас. Непонятно ти е, защото не подозираш за съществуването ни. Винаги ни е имало. Но завистта и злобата са накарали „черните“ да започнат да роптаят и да се противят на това устройство. Нещо е трябвало да се направи. И тогава интрудерката е създала разделителя на времето. Времето е разделено, както са разделени „черните“ от „белите“. Ние не ви виждаме и вие нас не ни виждате. Разделителят е връзката помежду ни.

            - И... какво представлява този Разделител на времето? Машина някаква ли е?

            - Това е книга.

            - Книга... А тази... интрудерката, да не би да е една възрастна дама? - Антон можеше да прочете изненадата по лицето ù. Започна да му се вие свят. - Не, това не може да е истина.

            Момичето го гледаше мълчаливо, сякаш му даваше време да осмисли това, което му се случва.

            - Аз защо съм тук?

            - Рано е да ми задаваш този въпрос.

            - Ще ме върнете ли обратно?

            Тя се зачуди и това надигна паниката в него.

            - Ще се върнеш, естествено, но нещата ще са различни. „Книгата“ разделя, но и променя времето.

            - Нищо не ти разбирам. И искам да се върна сега. В смисъл веднага. - Антон се изправи на краката си.

            - Дори не разбираш в какво положение съм те поставила. И седни, защото искам да довърша. - това бяха думи, изречени от старицата, която се сблъска в него в книжарницата. Младото момиче беше изчезнало и на негово място стоеше тази жена, която го гледаше пак така над очилата си и той за втори път усети ледените тръпки по гърба си. Дума не можеше да обели. Не можеше да направи разликата между реалността и това, което се случваше.

            - Най-лесно е да си го представиш като „големия взрив”, за който вие все говорите. Само че, вместо начало, той е бил краят на съвместното ни съжителство. Изтрил е паметта на всички черни и те е трябвало да започнат развитието си от пещерите. Всъщност това е било голямо натоварване за всички човеци и много малко от тях са оцелели.

            - Управлявате ли ни?

            - Не, по никакъв начин. Много проблеми биха били решими в такъв случай, но за жалост не е така. Книгата не е перфектна. Много от дефектите ù ги виждате и вие, а също и ги усещате. Пирамиди, Наска, Стоунхендж, всичко това е наше. А и от край време говорите за богове и свръх сили. Ето това е споменът за нас, който някак си е останал дълбоко в замъгленото ви съзнание.

            - А аз защо съм тук? – Антон не отлепяше поглед от старицата и несъзнателно сложи ръка на гърдите си. Сякаш искаше да заглуши тежестта, която започна да усеща.

            - Ще разбереш... Когато започнахте да си пишете своя собствена Книга, се изненадахме, даже, честно казано, се поизплашихме дали Тя няма да прекъсне връзката ви с нас. Но и там вие се поставихте в услуга и под покровителството на невидима висша сила.

            - Библията?

            - Да, Библията, Корана, имате много опити, но не знаете какво точно търсите.

            - Но Библията е писана от хора, а „Книгата”...

            - „Книгата” също е писана от черни. Да, не съм я писала аз. Не аз съм интрудерката.

            Антон мълчеше и я чакаше да продължи.

            - „Книгата” е незавършена и ти ще я завършиш. – сега тя млъкна и го гледаше втренчено.

            - Какво пише в „Книгата”?

            - Всеки я чете по различен начин. Всъщност, вътре е съдбата на човечеството. – при това Антон вдигна вежди в учудване.

            - И защо трябва да я довършвам? Като гледам и така си изпълнява функцията.

            - Усещаш ли слабата болката в гърдите си?

            - Да... – чак сега осъзна, че ръката му е все още притисната там.

            - Душата на всеки, който е преминал през „Книгата”, остава в нея. Ти си от съвсем малко време тук и усещаш болката от празнотата, а представи си какво е усещането за вечността.

            - Завършването ù ще освободи душите ви?

            - Да. – имаше нещо смразяващо зловещо в усмивката на това странно създание.

            - Каква е уловката?

            - Не те разбирам.

            - Каква е цената, къде е прецакването, защо точно мен избра?

            - Това е призвание. Щом я завършиш, ти ставаш един от нас. Помисли си само, тялото ти ще е вечен дом за душата ти. Ако някога си си задавал въпроса, какво всъщност има оттатък рая, точно това е мястото. – а Антон ставаше раздразнителен и нетърпелив.

            - И ще вляза в историята ли? – той се усмихна на шегата си.

            - Не, с теб историята ще свърши. В „Книгата” трябва да приключиш с черните. Краят им ще ни освободи от зависимостта ни.

            - Как така?!?

            Двамата стояха втренчени един в друг.

            - Но защо точно мен избра?

            - Добре, щом толкова искаш да знаеш, ще ти кажа. Защото си безличен и защото всъщност си никой. Изтриването ти от света на черните ще доведе до най-малко проблеми.

            - Моляяяя?

            - Представи си голям куп или пирамида от струпани камъни един върху друг. Ако отдолу измъкнеш голям камък, цялата пирамида ще се срути, но ако измъкнеш малко камъче – от това нищо няма да произтече. Ти си много малко камъче в пирамидата, в която живееш.

            - Без мен. И искам да си ходя. – Антон за втори път се изправи на крака.

            - Добре, тогава ще ти покажа какво си ти в твоя смешен свят и ще ти дам последна възможност.

Младежът като че ли поиска да каже нещо, но усети, че губи равновесие и сякаш пропадаше назад в бездна и реалността около него се размазваше и изкривяваше.

. . .

            Събуди се от взривяваща болка в цялото тяло. Сякаш не можеше да си поеме въздух и се задушаваше. След три-четири дълбоки вдишвания и издишвания нещата се нормализираха. Добре, че се беше изтръгнал от ужасния си сън. Но защо ли беше заспал седнал и какъв беше този стол? Но това не беше стол, а инвалидна количка. Едва сега видя и ръцете си. Покрити със старчески петна и изкривени от артрита, който ги сковаваше като в железни ръкавици. Кутретата му бяха обездвижени. Докосна лицето си. Усети дълбокото набраздяване по повехналата си кожа. Усети и мокрота. Плачеше без глас, без да усети дори.

            Огледа се. Все още си беше в старата квартира, но боята беше избеляла и опадала на места. Котаракът беше друг, но и този беше дебел. Как ли се казваше? Старото му колело висеше още на стената в коридорчето. Засмя се. Цял живот страстта му беше колоезденето и сега Съдбата го беше приковала на колела, докато е жив. Съдбата или някой друг?

            На масичката до прозореца видя „Книгата”. Звън на телефон прекъсва борбата му дали да я вземе или не. Открива телефона да виси на връзка на врата му. Името на Стефан е изписано на дисплея.

            - Ало?

            - Здрасти, Тони, как си?

            - Остарял. – чува старчески кикот в слушалката, който преминава в кашлица.

            - Сестрата идва ли вече?

            - Коя сестра?

            - Е, коя сестра. Ако пак те тресе склерозата, няма да идвам с Деана.

            - Коя е Деана?

            - Какво ти става? Кой ти чете вестниците вече второ лято бе, старчок? Внучката ми. Идваме, да знаеш. Ако зъбите ти са в чашата на масата, веднага ги махай. Айде.

            Телефонът увисна пак на врата му. Насочи количката към масата. До „Книгата” имаше и молив. Беше обърната с лице надолу. Антон я взе в ръка и още веднъж прочете: „Това, което не виждаш, може да те убие”! Стоя известно време загледан в нея, без да прави нищо. После я хвърли обратно на масата. „Понякога малките камъчета, като мен, обръщат каруцата”. Усмихна се и като затвори очи, се отпусна, за да се порадва на новото чувство на задоволство, което го изпълваше.

            Последният му дъх излезе от него като лек полъх на въздуха. Котаракът се настани в него и се сгуши върху краката му. Сякаш се сбогуваше със стопанина си, който, от своя страна, изобщо не го познаваше.

            В този миг през вратата влезе старицата. Котаракът не усети чуждото присъствие, само завъртя едното си ухо като локатор. Със скованата си походка старата жена отиде до масата и без да обръща внимание на нищо, взе „Книгата” и по същия начин си излезе.