27 февр. 2024 г., 19:21

 Колелото на живота - 3част 

  Проза » Рассказы
160 4 12
Произведение от няколко части « към първа част
6 мин за четене

    Симо гледаше календара. Дните отлитаха бързо като облаци. До няколко дни щеше да завърши даскалото и предстоеше абитуриентският бал. Всички се вълнуваха, особено девойките от класа им. Бяха полудели по рокли и аксесоари. Големи лигли - мислеше си Симо.

           На него въобще не му пукаше, даже смяташе да не ходи на това мероприятие. Не контактуваше с никой. Беше като скала, непробиваема и твърда. Не допускаше никой до себе си. Гледаше съучениците  си като през стъкло. Мълчеше си и след обяд си тръгваше с нетърпение от клас. Не можеше да ги понася.

       Веднъж да свърши всичко… и всеки по пътя си…

      В бара напредваше бързо. Беше учтив, спретнат, чевръст. Гладко избръснат, с изгладена бяла риза и черен панталон. Докато навлезе в нещата, няколко дни беше под крилото на Ина. Но му стана ясно, че шефът и Ина са много „близки“ , така че вдигна платна. Не му трябваше да се забърква в нова история. Въпреки това Ина му хвърляше сладки погледи и усмивки, кокетничеше и флиртуваше с него.           Още една лигла…

     Симо се отдръпна. Усмивката му застиваше, ставаше непроницаем около нея. Затвори се в черупка. Искаше тази работа, така че си пазеше хляба. Колкото не й обръщаше внимание, тя по се усукваше покрай него. Даже го напушваше на смях, но не смееше да се захили на глас… Леко гризеше отвътре бузата си, за да не прихне…

      Започна да работи самостоятелно през смените си. Вечер барът се пълнеше с народ. След обяд към 16 часа забеляза, че идваше няколко дни едно момиче на около двайсетина години. Сядаше на бара, поръчваше си капучино и сода. Пиеше бавни глътки, мълчеше, а очите й пълзяха по витрината зад него. Много изтерзани очи, поглед без светлина…

              Какво ли й е?  Загубила ли е някой… Но това май не му влизаше в работата, макар да беше любопитен…

       Той не я заговори. Гледаше я учудено и се питаше защо ли е толкова мрачна… Момичето изглеждаше добре сложено, със светли очи и  тъмни коси, лицето й беше много бяло ,като тебешир, а по носът й имаше едва забележими лунички. Един ден я погледна крадешком, но тя го усети и очите им се срещнаха. Нейните зелени очи … като на котка се впиха в него. Гледаха се като кучето и котката… изпитателно…проучващо… като врагове…а после… Бавна усмивка се разля по лицето й.

                  - Щом не сте начумерена сте красива… - успя Симо да й прошепне.

                  - Ааааа…така ли…

                 - Да, определено…така е… вижте в огледалото зад мен – ухили й се той.

            Намигна й закачливо. Тя си изпи кафето и замлъкна. Стана неловко.

            Май не трябваше да я закачам... - ядоса се на себе си той.

            Тя плати и стана от високия стол. Остави му щедър бакшиш.

                  - До утре… - вметна му преди да тръгне.                    

         Симо на мига я забрави. Олелията започна. Масите се пълнеха, хората бързаха, все бързаха нетърпеливи да пият…едно, две…безчет…

       Вечерта започна. Музикантите засвириха. Една певица отвори гърло… Димът се виеше като мъгла нагоре…Инсталацията не смогваше да го гълта…

      Симо цяла вечер наливаше питиета, разбъркваше коктейли, правеше кафета. До 2 часа вечерта беше почти грохнал от умора. После тръгваше към дома. Гълташе чистия въздух и вървеше бавно, докато му се избистри главата от пушеците, дето беше поел през дългата смяна. Светна му, че не може цял живот да е барман. Не беше поприще за него…Затова докато вървеше една малка идея си пробиваше път …отначало колебливо, после започна да се избистря и вече започна да се пита какво иска да учи и да работи. Всеки случай, не искаше да е момче за всичко в нечий бар…и да работи по тринадесет часа на ден, почти без пари, без почивка и без реални осигуровки…

     Симеон мисли няколко дни. Въпросите за бъдещето му се въртяха из главата, жужаха, плашеха го… На края реши, че ще опита да учи. Рехабилитатор. Идеята му дойде светкавично… Струва си, да е рехабилитатор. Щеше да е в Спа хотели и комплекси, за масажи хората плащат луди пари, ако има частна практика разбира се.

         Ехааа… започна да си мечтае и фантазира… Какъвто е готин и строен, щеше да му се пускат мадамите…

    Цяла вечер не спа. Мята се, плувнал в пот. Нощта преваляше и слънцето засия по пердетата в стаята му. На сутринта очите му блестяха от вълнение. Дипломата му щеше да е много добра. Паметта му беше силна. Щеше да зубри за изпитите и да опита. Даааа… трябва да опита и успее…

      Влезе в кухнята да си направи кафе с натежала глава. Майка му шеташе и се изненада да го види толкова рано, обикновено той спеше до обяд.

            - Симо, добро утро…наспа ли се момчето ми?

            - Добро да е. Мамо…да поговорим…

         Майка му седна на кръглия диван и се вгледа в него. Чудеше се какво ще чуе.

            - Аз... смятам да опитам да уча…да кандидатствам за рехабилитатор. Какво ще кажеш?

            - Добра идея, момчето ми…Много добра… Мисля, че имаш шанс…Трябва да се подготвиш добре… Ние с татко ти ще те издържаме… Браво, зарадва ме...

             - Благодаря, мамо…

       Симо я прегърна набързо и излезе от кухнята с чашата в ръка. Майка му се  ахна от новината. Очите й замигаха развълнувани.

              Моето момче…узря за живота, има планове за бъдещето си … - с удоволствие си мислеше тя. Една хубава новина… дано да има късмет в живота…

           Симеон отиде на работа с оставката в ръка. Тръгна си с твърда крачка. Знаеше, че няма да е лесно да се разбере с шефа си, знаеше, че няма да си получи и заплатата, но въобще не му пукаше…                              Ина му хвърли още един замечтан поглед и с пръсти му показа  да я набере по телефона, но той въобще не я отрази. Усмихна й се със съжалителна гримаса и вдигна двата пръста за „лайк“. После затвори вратата зад гърба си и се взря нагоре. Беше обяд. Синьо, много синьо небе, а слънцето сияеше и човек не можеше да го гледа без очила, силната светлина замъгляваше погледа и сипеше огън и жар. А беше все още края на май. Задиша с пълни гърди. Тръгна към парка с високите чинари. Беше вдъхновен за нещо ново. Знаеше, че ще успее…шесто чувство може би…

     Огледа се. Всички пейки бяха заети, майки с колички, деца пъплеха по алеята, топки, малчугани с тротинетки летяха. Шум и глъчка…смях и викове…

          Спря се до една пейка. Имаше едно момиче забило поглед в скицника пред себе си и драскаше нещо бързо с молив. Нахлупила сива шапка с козирка, изобщо лицето й не се виждаше. Две висулки се проточваха от ушите й, а косата й беше свита под шапката.

                  - Извинете…може ли да седна…

                  - Да…може… - измърмори тя.

         Момичето вдигна поглед. Очите им се срещнаха, изненадани…

          Пред него беше намръщената му клиентка от бара…

                       - Ей…светът наистина е малък…- засмя се Симо.

 

               Продължава…

» следваща част...

© Tаня Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Когато иска съдбата такива ги подрежда...Ще видим ти как ще ги наредиш!
  • Хареса ми. И ще кажа защо: грабна ме не с кратките и насечени изречения в началото, а с това - “Големи лигли!” Слагай го в кавички, от болд няма нужда. Знам, че искаш да акцентираш на болднатите пасажи, но кавичките са достатъчни. Или пък италик (курсив) ще свърши работа според мен. Добра си. 😊👍
  • Удоволствие е да продължа!
  • И тази част ми хареса, даже намерих и част 2, чудно не ми е излезла, но сега наваксах.
    Както другите и аз чакам следващите части, и развитието на Симо
  • И аз съм на опашката, Танче
  • Прочетох отведнъж трите части.
    Захапах кукичката, ще следя и аз.
    Поздравявам те.
  • Все по-интересно ми е. Поздравления, Таня!
  • Танче, чета още от първата част! Браво за хубавата и вълнуваща история!
    Поздрав и чакам продължението!
  • Благодаря, че прочетохте!
  • Грабна ме твоят герой, дано късметът да е с него.
  • Чакам продължението, Танче!
Предложения
: ??:??