Седим с кучетата в двора на изоставеното поделение. Слънцето преваля, небето започва да лилавее над зелените корони, полюшващи се от топлия майски ветрец.
 Мятам черната си кама по едно от дърветата. Нервна съм до побъркване, и въпреки, че не го показвам, той ме усеща. Последната седмица забелязахме, че сме развили почти свръхестествена телепатична връзка. Често ни разсмиваше. Не и сега.
„Какво има? Добре ли си?“
В последните дни помежду ни прехвърчаха искри, разхождането на кучетата заедно се беше превърнало в неизменна и все по-голяма част от ежедневието ни, а времето заедно преминаваше леко и приятно в шеги и закачки. В последната година бях попарвала всеки негов опит да се доближи до мен, но кой знае защо, напоследък се поддавах все повече на стоплянето помежду ни. Но знаех, че за мен е временно увлечение, а за него – не. И трябваше да спре. Днес.
СссссП! Камата проряза въздуха и се заби с тъп звук в остатъците от кората на дървото.
„Да, какво да има?! Зле ли ти изглеждам?“ – сопнах му се и веднага съжалих при вида на посърналото му лице.
Ножа издрънча и отскочи в страни. „Мамка ти!“
„Трябва да говорим…“  Ножа пак издрънча и се заби в меката пръст. „Какво й става на тая шибана кама!?“
„Ами говори!“ – при думите му избухнах в истеричен смях. Обичайната ми защитна реакция. Смея се, когато ми е най-малко до смях.
Когато приключих с говоренето и изчоплих всички кожички около ноктите си, той хвана лицето ми в шепи и ме принуди да срещна погледа му, тъй като моя беше забит в земята поне от пет минути насам.

„Хей, всичко е наред! Най-малкото, сега те уважавам още повече. Доказа, че те е грижа и мислиш за мен и моите чувства. Не би се възползвала за свое временно удоволствие. Радвам се, че ми каза тези неща, сега те ценя още повече като човек. Пък другото…ще мине.. предполагам.“ Очите му бяха посивели и влажни, но се усмихваше. Сърцето ми се сгърчи още повече.

Освободи лицето ми, прегърна ме, после ме пусна с дълбока въздишка, обърна се и направи няколко нервни крачки. След това рязко се обърна, впил поглед в мен. Две бавни крачки, като хищник, приближаващ плячката си, без да откъсва поглед от нея, и се озова отново пред мен. Прекалено близо – опрях гръб в бетонната стена зад мен. Очите му ме пронизваха, блестящи със златни жилки около зениците, усмивката му беше оголила леко зъбите му.. Стомаха ми беше на топка, сигурно го гледах като малко уплашено момиченце, както бях с една глава по-ниска.. Протегнах ръка към него и я подпрях на гърдите му, опитвайки се да го избутам. Останахме така няколко мига, и точно когато помислих, че ще ми се размине, сграбчи косата ми, дръпна я надолу към гърба ми, а главата ми се наклони болезнено назад. Докато другата му ръка се плъзна по кръста ми, устните му се впиха в моите, а езика му нахлу и затърси моя. Електрически тръпки се спуснаха от главата ми надолу през гърдите, до таза и бедрата ми, където мълнията запали пожар. Бях безсилна – отвърнах страстно на целувката му, която продължи сякаш само миг. Щом отворих очи, видях самодоволната му усмивка и го изблъсках с ръката, която още притискаше гърдите му, с леко впити нокти.
„Какво правиш бе!? Какво говорихме до сега!“  Бях бясна, но странно задоволство пареше по небцето ми.
„Реших, че трябва да го направя, защото знам, че и двамата го искахме. По между ни имаше много напрежение. Така поне няма да го мислим и ще продължим на чисто.“
Прав беше, мамка му.. Нещо извибрира в скута ми – погледнах, нямаше нищо.
„Прав си.“ Ах, как мразя да казвам тази фраза… Тутуф-тутуф…

Нещото още вибрираше в скута ми. Тутуф-тутуф. Отворих очи – слънцето блестеше в очите ми през отворения прозорец на купето във влака. Все още сънена и объркана, погледнах телефона в скута си – имах непрочетени съобщения от него – „Как върви пътуването? В колко пристигаш?“
„Адски е горещо. По разписание – в 20:30.“

Наистина, в този слънчев юнски следобед, жегата беше непоносима. Огледах се – купето беше пълно с възрастни хора, отчаяни погледи оцеляващи в нечовешките условия, или захлупени уморени клепачи. Тежкото равномерно дишане и тихо прохъркване се губеше в оглушителния трясък нарелсите, напиращ през тракащия прозорец. До мен спеше приятелката, с която пътувах, с поклащаща се под железничарския ритъм глава, опираща рамото ми. Малки капчици бяха избили по челото й. А аз – аз бях подгизнала. Мокра и лепкава. Жегата беше толкова смазваща, че нямах сили дори да протегна ръка към ботилката, с която бях подпряла вечно затварящия се прозорец, за да утоля стягащата жажда в гърлото си. Вместо това, потънах в поклащащ се унес.  Пред очите ми се разиграваха картини от последния месец. Все с него. Пеех и танцувах до колата, паркирана на слънчевата пуста поляна, кучетата се гонеха наоколо, стари български песни се лееха от уретбата, увеличена до край. Той ме гледаше ухилен до ушите. Обожанието му се стичаше почти осезаемо към мен. Грабваше ме на ръце и ме вдигаше във въздуха. Целуваше ме нежно, както е усмихнат. Падахме прегърнати в тревата, лежахме по гръб и пеехме.
Веднъж намерихме в страни от пътя, сред тревата, петно с диви ягоди. Показах му как да ги нанизва като шишче на сламки от суха трева. Даваше ми всичките си събрани ягоди и ме гледаше драго как лакомо си излапвам шишчето.
Друг път бяхме набили по горските пътеки, уж незнайно накъде, а изведнъж попаднахме на високо плато, осеяно с макове, от което се виждаше целия град под нас. Докато се чудех как ще излезем на пътя под платото, той вече скачаше по стръмния му свод надолу. Разпищях се при вида на изчезващата му глава, но след това изтичах до ръба и го видях да ми маха от пътя долу. След известно увещаване, се сурнах и аз натам, почти без да се спъна (поне два-три пъти) и се озовах до него. Изглеждаше посърнал.
„Добре ли си, какво има?“
„Нищо, остави..Да вървим.“ И тръгна напред, оставяйки ме озадачена на пътя.
„Хей, чакай, кажи ми моля те, какво те тормози?“ Настигнах го и го дръпнах за ръката.
Той се обърна, с поглед забит в земята.
„Чувствам се като досадник. Виновен съм. Ти се опита не веднъж да ми поставиш граници, а аз не спрях да ги престъпвам. По-силно е от мен. Съжалявам. Ще дам всичко от себе си да взема мерки. Утре заминаваш. Това е отлична възможност за тренировка.“
Тутуф-тутуф. Тутуф тутуф... Силното скърцане на спирачките ме стресна и извади от унеса.
Гара Белослав. Две непрочетени съобщения.
„Да, днес е много топло.
Така като гледам, влака се движи без закъснение.“
Това пък какво трябваше да означава?
„Той е вече на гарата! Олелеее! Ще те чака на гарата! Толкова е романтично“ – Приятелката ми се беше събудила..
„Мамка му, ще го убия… А ако ми носи и цветя, направо ще го скалпирам!“
„Луда ли си? Повечето момичета припадат по такива изпълнения!“
„Аз не съм повечето момичета. Ние с него имаме уговорка.“

Слязохме на перона и помъкнахме багажите си заедно с потока гъмжащи тълпи. Влака беше пълен до пръсване. „Дано да не носи цветя, само да не носи цветя!“ Щеше ми се да се върна във влака и да изчакам докато си тръгне. Но продължихме с рояка жужащи пътници. Знаех точно къде ще ме чака. Носи ли цветя? Скала насред течащата река. Облечен в ярко оранжеви шорти и зелена тениска. Всичките му дрехи бяха в ярки цветове и шарки и често приличаше на малко момченце.  Подсмихваше се на една страна. Не носеше цветя. Прегърнах го набързо и закрачих нататък. Той след мен.
„Е, аз ви оставям!“ Приятелката ми пое към другия изход, а ние – към паркинга. Той ме настигна и ме дръпна, така че да се обърна. Целуна ме настойчиво. Отдръпнах се бързо.
Отворих вратата на колата и почти седнах върху лежащата на седалката ми червена роза. *Въздъх* Настаних се и тряснах вратата.
„Ще те убия.“
„Защо? Не понасяш подобаващо отношение от един мъж?“
„Не, просто…Говорили сме по темата…“ Завъртя очи и форсира колата.
Малко ме плаши, когато кара бясно. Но сега и аз бях ядосана. Спря пред нас, и докато ровех в чантата, осъзнах, че съм тръгнала без ключове.
„Да отидем у нас?“
„Не. Може да има някой в къщи. Качвам се.“
Нарамих на инат чантите и розата и се качих до етажа си. От другата страна на вратата ми отговори само тъжния рев на кучето. Обратно в колата.  Никой нямаше да се прибере в следващите два часа. Бях скапана от пътя, с махмурлук от предишната вечер, прегладняла зверски и лепкава до безобразие. И бясна. Нечовешки бясна.
По път към тях, минахме през магазина. Имах нужда от студена бира.
У тях започнах веднага да пия и да пуша. Не се побирах в кожата си. Чувствах се като кактус. Обождах го при всеки опит да ме доближи. Дори не исках да стоя в същата стая с него.
Накрая се наложи да изплюя камъчето.
„Кажи ми с какво те разгневих? Къде сгреших? Кажи ми! Моля те! Защото ти подарих роза ли?“
„Ох мамка му! Добре! Нищо лошо не си направил. Напротив. Продължаваш да правиш за мен хубави неща. А аз не ги заслужавам. Чувствам се все едно те използвам. Всяко хубаво нещо което правиш ми носи вина. Чувствам се виновна, защото… Ти влагаш усилия и чувства в изгубена кауза. Наливаш в черна дупка. И аз ти го позволявам. Не искам да ти давам напразни надежди.“
„Защо не си позволяваш да бъдеш щастлива? Защо те е страх толкова много от хубавото? Не се чувствай виновна. Аз го правя не с мисълта, че ще ми се върне. Доставя ми удоволствие просто да се грижа за теб. Да те правя щастлива. Не съм искал да те ядосам, или да ти вменя чувство за дълг. Ще чакам колкото трябва. Слушай сърцето си.“
Вече врях и кипях.
„Слушам го! Ти не го слушаш! Явно няма по-мек начин да го кажа… Няма да стане нищо не защото се въздържам и не си го позволявам. Просто го няма. Разбираш ли? Това, което изпитваш ти, в мен го няма! И не мисля че с времето може да се появи! Разбираш ли какво означава това? Ти не можеш да си ми просто приятел. Аз не мога да ти дам повече от приятелство. Разбираш ли сега?“
Изглеждаше като покосен. Ударен от мълния. Давещ се в думите ми, разбиващи се в собствените му мисли. Стоя вцепенен мигове или минути. Стана рязко. Запали цигара и нервно закрачи из апартамента. Отиде в другата стая. Реших да го проверя, след като не се върна няколко минути. Пушеше на прозореца и се наливаше с бира. Приближих се плахо.
„Хей, съжалявам…“ Положих ръка на рамото му.
„Недей!“ Дръпна се рязко, без да се обърне. Стомаха и сърцето ми се бяха оплели един в друг, и това кратко изречение стегна примката. Върнах се в другата стая.
След малко той дойде, застана пред библиотеката си и затърси нещо. Извади тънка стара книжка с протрита черна корица, седна до мен на дивана, прелисти няколко пъти и зачете.


„— Нали си спомняш от Третото откровение, че единствено хората в света могат да отдават съзнателно енергия?

— Да.

— А помниш ли как става това? — Припомних си уроците на Джон.

— Да, като се оставиш на възхищението си от красотата на даден обект, докато повишиш дотатъчно своята енергия, за да изпиташ любов. В любовта става обмен на енергии — ние отдаваме енергията, с която сме били заредени.

— Тъкмо същият принцип действа и при хората. Когато изпитаме възхищение от външния вид и качествата на един човек, неговият облик ни става близък и ние можем да му влеем от нашата енергия като по този начин издигнем неговото енергийно ниво. Разбира се, първата стъпка е да поддържаме високо нивото на собствената си енергия. Тогава бихме могли да насочим енергийния поток през нас към другия. И колкото по-скъп ни е един човек със своята уникалност и вътрешна красота, толкова повече енергия се влива в него и съответно и в нас.

— Това си е истински хедонизъм — разсмя се тя. — Колкото повече обичаме и ценим другите, толкова повече енергия се влива в нас. Затова и любовта, която изпитваме към хората, енергията, която им отдаваме, е най-доброто, което можем да направим за самите себе си.“

Затвори книгата и ме погледна.
„Мога ли да те помоля нещо? Можеш ли да затвориш очи и да ми се довериш?“
Погледнах го с недоверие, но после се усмихнах.
„Разбира се.“ И затворих очи.
„Концентрирай се върху усещанията си. Не се плаши. Просто ме остави да направя нещо и се фокусирай върху чувството.“
От стоенето със затворени очи, всичките ми сетива се изостриха. Кожата ми тръпнеше в очакване, а мозъка ми бясно препускаше.
„Отпусни се, не мисли за нищо.“
Години наред съм медитирала, знаех прекрасно какво иска от мен. Изчистих натрапливите мисли и зачаках. Усетих меки устни върху своите. Съвсем леко. Като милване с перце. И изчезнаха. Мястото остана топло, като топлината се разля надолу по тялото ми. Силни пръсти внимателно преминаха през косата ми. Кожата на скалпа ми настръхна, пулсиращо изтръпване се събра на кълбо на тила и темето ми. Отново меките устни, този път по-силни. Отговорих колебливо със своите. Топлината в гърдите и таза ми вече се беше втечнила до лава.

 Какво се случваше?! Не ме интересуваше. В този момент имаше значение само спокойствието и топлината, които се настаниха в душата ми. Този път, за да останат.

ПС. "Очите ти са зелени!" 

"Как така зелени?" 

"Ами, като тениската ти! Маслинено зелено - любимия ми цвят!" 

"Никога преди не са били в този цвят.."