Космически разходки 1

                                I

Вселенско спокойствие цареше на кораба, когато сирената заехтя в малките каюти.

Тревога! Тревога! Всички на палубата ! Наближава вражески кораб! – Нареди леден глас от съобщителната уредба

Тревога ! Тревога! Всички на палубата! – не спираше да кънти във всички помещения, подкрепено от воя на сирената.

Десетки тела се блъскаха едно в друго. Хвърчаха чанти, обувки и униформи. След няколко минути звукът от маршируващи хора започна да заглушава досадния монотонен глас. 

                Униформени мъже и жени се строиха в чинно подредени две редици. До един бяха прилежно облечени в тъмно сини униформи и чакаха заповеди. Сред тях беше и Албърт, в първата си мисия.

                Триста години след като за първи път хората напуснаха Слънчевата, младежът се намираше на борда на гордостта на човечеството – кораба Предопределение. „Оцеляването на   нашия вид е предопределено от Всевишния! То е нашата съдба!“ гласяха лозунгите от плакатите наоколо.

                Към строените мъже и жени бясно крачеше набит мъж на средна възраст с гола глава и сърдита физиономия.

-Три минути и четиридесет и три секунди – извика гневно той – Три минути и четиридесет три секунди!

 Огледа всеки един по отделно в очите и след това попита:

- Знаете ли какво е три минути и четиридесет и три секунди?

Мълчание.

- Знаете ли… какво… означава… три минути… И … четиридесет и три секунди?

Мълчание.

Набитият мъж се приближи до първия ред и заби поглед в едно от по-високите  момчета, което макар и да го превъзхождаше с ръст, се чувстваше значително по-нисък.

- Господин Франсис – попита с привидно спокойствие мъжът- Бихте ли бил така добър да обясните на строя, какво означава три минути и четиридесет и три секунди?

Провал, сър- смотолеви младежа

-Моля да повторите по-силно!

-Провал, сър!

-Точно така, уважаеми! – крещеше в лицето на Франсис- Провал! Вие сте мъртви! Няма ви! Искам всички веднага сто лицеви опори! Веднага!

Последва раздвижване  в редиците, последвано от сумтене и пъшкане.

Албърт беше доволен, че не беше той пряката жертва на сержант Смит, техния обучаващ офицер. А би могъл, дори беше идеалния кандидат. Беше пълничък младеж на двадесет години с къдрава рижава коса. Не бе от най-добрите в строя, определено не бе от най-сръчните, но беше изкарал много висок резултат на теоритичния тест и това го докара тук на Предопределение. До ден днешен не знаеше как успя да се класира сред първенците. Дядо му казваше, че е предопределен да е на Предопределение, след което се кискаше.

- Сержант Смит, как са нашите новобранци?- чу се да казва от мостика възрастен мъж с усмивка

-Пълна скръб, сър!- Отвърна Смит- докато кадетите все още правиха лицеви опори- Ти! … Защо спираш? Още тридесет лицеви опори за теб!

- Колко е днес?

-Три минути и четиридесет и три секунди, сър!

-А… вчера беше колко беше? И четиридесет и седем? Има напредък- каза отново с усмивка, след което изчезна

Капитан Стивън Фрост, командир на кораба Предопределение и легенда в изучаването на космоса от човечеството. Когато преди триста години първият човешки кораб се оправил в междузвездното пространство, неговия родственик Николас Фрост е ръководил експедицията, но Стивън не беше наследил просто поста, той беше герой участвал в стотици мисии. Командирът беше идол на всеки един член от екипажа на кораба, особено  за Албърт.

-Ставайте! -кресна Смит- Хайде, бързо пълно снаряжение бързо! Бягай!

Сред групата отново настъпи хаос, всеки се опитваше да стигне и облече космическата си екипировка колкото се може по-бързо, за да не е следващата жертва на сержанта.

„Хайде, хайде!“ мислеше Албърт докато се мъчеше да си облече костюма, който заяждане.

-Господин Хърст - викна сержантът – спрете

Албърт продължаваше да се опита да се облече.

-Казах спрете!

                Албърт се препарира.

                - Вие печелите на награда- каза ехидно инструктора - Вие печелите командировка в пералното! Останалите пред мен! И ходом... Марш!

                                                                II

Сержант Джон Смит беше военен, откакто се помнеше. Не бе строг, само за да наподобява някакъв архитип от старите филми, а защото беше преживял много и обичаше хората си. Той искрено вярваше, че всяка една грешка можеше да коства живота не само на целия екипаж, но и на цялото човечество. Наистина беше виждал всевъзможни неща, но не говореше за това често. Не се хвалеше. Тялото му само гореше за преживяното, с роботизирани лява ръка и дясно око, той всяваше веднага във всеки страхопочитание. Командирът го уважаваше, както и целия екипаж, макар и новобранците искрено да го презираха.

                - Колко от вас са стъпвали на твърда земя ?- попита Смит-Мълчание- Това няма да се промени, ако продължавате да сте толкова бавни! Ще умрете още, докато сте в Космоса или направо тук ще си умрете! Хайде бързо събличайте костюмите, връщайте ги и ви чакам отново на плаца! Бързо! Темпо!

                                                                                ***

                През това време Албърт помагаше в пералното отделение. По-голямата част се вършеше от роботи, но тук беше стария Пепе, който с удоволствие говореше със всеки наказан да му помага.

- Албърт, ти пак си тук!- Засмя се дядото като видя помощника си

- Да, за трети път от както съм на кораба. Може би това да е моята съдба. Моето Предопределение.

- Не започвай с тези глупости. Всеки човек кове съдбата си сам, няма никакво предопределение… освен този кораб, де. Знаеш ли защо изобщо е кръстен така?

- На мечтата за нови светове.

- Да, на глупава расистка, религиозна доктрина от преди векове. Но оцеляването на човечеството не зависи от някакво божествено поверие, което някой от маркетинговия отдел си е съчинил, а от всеки от  нас. Дори да си тук, ти отново си част от цялата система. Ние сме зъбни колела в една голяма машина. А сега, бъди така добър и  ми помогни да изгладим гащите на офицерите.

                                                                                ***

На вечеря  се чуваше глъчка из целия кораб. В столовата новобранците обсъждаха живо изминалия ден, а офицерите предстоящите занятия. Албърт беше седнал до Франсис и слушаше за изстъпленията, на които бяха подложени през деня другите.

-…и тогава той каза още 10 обиколки!

- Ахаха… аз си мислех, че аз съм наказания – засмя се Албърт- утре направо ще си отида в пералното отделение!

-Не бързайте толкова, господин Хърст!- беше Смит

Всички станаха.

-За неуважение 20 обиколки на палубата! Веднага!

Албърт хукна в несвяст, а всички други седнаха и впериха поглед в храната си. Денят вече бе станал твърде дълъг за да си търсят допълнителни проблеми.