May 15, 2025, 5:09 AM  

 Космически разходки 1

405 0 0

Multi-part work

7 min reading

                                I

Вселенско спокойствие цареше на кораба, когато сирената заехтя в малките каюти.

 

Тревога! Тревога! Всички на палубата ! Наближава вражески кораб! – Нареди леден глас от съобщителната уредба

 

Тревога ! Тревога! Всички на палубата! – не спираше да кънти във всички помещения, подкрепено от воя на сирената.

Десетки тела се блъскаха едно в друго. Хвърчаха чанти, обувки и униформи. След няколко минути звукът от маршируващи хора започна да заглушава досадния монотонен глас. 

                Униформени мъже и жени се строиха в чинно подредени две редици. До един бяха прилежно облечени в тъмно сини униформи и чакаха заповеди. Сред тях беше и Албърт, в първата си мисия.

                Триста години след като за първи път хората напуснаха Слънчевата, младежът се намираше на борда на гордостта на човечеството – кораба Предопределение. „Оцеляването на   нашия вид е предопределено от Всевишния! То е нашата съдба!“ гласяха лозунгите от плакатите наоколо.

                Към строените мъже и жени бясно крачеше набит мъж на средна възраст с гола глава и сърдита физиономия.

-Три минути и четиридесет и три секунди – извика гневно той – Три минути и четиридесет три секунди!

 Огледа всеки един по отделно в очите и след това попита:

- Знаете ли какво е три минути и четиридесет и три секунди?

Мълчание.

- Знаете ли… какво… означава… три минути… И … четиридесет и три секунди?

Мълчание.

Набитият мъж се приближи до първия ред и заби поглед в едно от по-високите  момчета, което макар и да го превъзхождаше с ръст, се чувстваше значително по-нисък.

- Господин Франсис – попита с привидно спокойствие мъжът- Бихте ли бил така добър да обясните на строя, какво означава три минути и четиридесет и три секунди?

Провал, сър- смотолеви младежа

-Моля да повторите по-силно!

-Провал, сър!

-Точно така, уважаеми! – крещеше в лицето на Франсис- Провал! Вие сте мъртви! Няма ви! Искам всички веднага сто лицеви опори! Веднага!

 

Последва раздвижване  в редиците, последвано от сумтене и пъшкане.

 

Албърт беше доволен, че не беше той пряката жертва на сержант Смит, техния обучаващ офицер. А би могъл, дори беше идеалния кандидат. Беше пълничък младеж на двадесет години с къдрава рижава коса. Не бе от най-добрите в строя, определено не бе от най-сръчните, но беше изкарал много висок резултат на теоритичния тест и това го докара тук на Предопределение. До ден днешен не знаеше как успя да се класира сред първенците. Дядо му казваше, че е предопределен да е на Предопределение, след което се кискаше.

- Сержант Смит, как са нашите новобранци?- чу се да казва от мостика възрастен мъж с усмивка

-Пълна скръб, сър!- Отвърна Смит- докато кадетите все още правиха лицеви опори- Ти! … Защо спираш? Още тридесет лицеви опори за теб!

- Колко е днес?

-Три минути и четиридесет и три секунди, сър!

-А… вчера беше колко беше? И четиридесет и седем? Има напредък- каза отново с усмивка, след което изчезна

 

 

Капитан Стивън Фрост, командир на кораба Предопределение и легенда в изучаването на космоса от човечеството. Когато преди триста години първият човешки кораб се оправил в междузвездното пространство, неговия родственик Николас Фрост е ръководил експедицията, но Стивън не беше наследил просто поста, той беше герой участвал в стотици мисии. Командирът беше идол на всеки един член от екипажа на кораба, особено  за Албърт.

 

-Ставайте! -кресна Смит- Хайде, бързо пълно снаряжение бързо! Бягай!

Сред групата отново настъпи хаос, всеки се опитваше да стигне и облече космическата си екипировка колкото се може по-бързо, за да не е следващата жертва на сержанта.

„Хайде, хайде!“ мислеше Албърт докато се мъчеше да си облече костюма, който заяждане.

-Господин Хърст - викна сержантът – спрете

Албърт продължаваше да се опита да се облече.

-Казах спрете!

                Албърт се препарира.

                - Вие печелите на награда- каза ехидно инструктора - Вие печелите командировка в пералното! Останалите пред мен! И ходом... Марш!

 

                                                                II

 

Сержант Джон Смит беше военен, откакто се помнеше. Не бе строг, само за да наподобява някакъв архитип от старите филми, а защото беше преживял много и обичаше хората си. Той искрено вярваше, че всяка една грешка можеше да коства живота не само на целия екипаж, но и на цялото човечество. Наистина беше виждал всевъзможни неща, но не говореше за това често. Не се хвалеше. Тялото му само гореше за преживяното, с роботизирани лява ръка и дясно око, той всяваше веднага във всеки страхопочитание. Командирът го уважаваше, както и целия екипаж, макар и новобранците искрено да го презираха.

                - Колко от вас са стъпвали на твърда земя ?- попита Смит-Мълчание- Това няма да се промени, ако продължавате да сте толкова бавни! Ще умрете още, докато сте в Космоса или направо тук ще си умрете! Хайде бързо събличайте костюмите, връщайте ги и ви чакам отново на плаца! Бързо! Темпо!

                                                                                ***

                През това време Албърт помагаше в пералното отделение. По-голямата част се вършеше от роботи, но тук беше стария Пепе, който с удоволствие говореше със всеки наказан да му помага.

- Албърт, ти пак си тук!- Засмя се дядото като видя помощника си

- Да, за трети път от както съм на кораба. Може би това да е моята съдба. Моето Предопределение.

- Не започвай с тези глупости. Всеки човек кове съдбата си сам, няма никакво предопределение… освен този кораб, де. Знаеш ли защо изобщо е кръстен така?

- На мечтата за нови светове.

- Да, на глупава расистка, религиозна доктрина от преди векове. Но оцеляването на човечеството не зависи от някакво божествено поверие, което някой от маркетинговия отдел си е съчинил, а от всеки от  нас. Дори да си тук, ти отново си част от цялата система. Ние сме зъбни колела в една голяма машина. А сега, бъди така добър и  ми помогни да изгладим гащите на офицерите.

                                                                                ***

На вечеря  се чуваше глъчка из целия кораб. В столовата новобранците обсъждаха живо изминалия ден, а офицерите предстоящите занятия. Албърт беше седнал до Франсис и слушаше за изстъпленията, на които бяха подложени през деня другите.

-…и тогава той каза още 10 обиколки!

- Ахаха… аз си мислех, че аз съм наказания – засмя се Албърт- утре направо ще си отида в пералното отделение!

-Не бързайте толкова, господин Хърст!- беше Смит

 

Всички станаха.

-За неуважение 20 обиколки на палубата! Веднага!

 

Албърт хукна в несвяст, а всички други седнаха и впериха поглед в храната си. Денят вече бе станал твърде дълъг за да си търсят допълнителни проблеми.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

next part...

© Димитър Момнев All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

50 лева на час 🇧🇬

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...