azura_luna (Петя Стефанова)
154 7184
7 сент. 2012 г., 21:09

Кръст за побиване 

  Проза » Другие
1480 0 27
1 мин за четене

Застоя се слънцето. Прекръсти се. Огледа се през рамо. Свята земя. Три пръста над тревата   се кокореха  дялани камъни от разградена църква. Крайъгълни за вярата.

Под босите му крака, дето бе вървяло,  шумакът жълтееше, а гроздовете бяха нанизали  кехлибарени зърна от светлина.  Злато и мед. Вятърът понесе шапката му, та хукна подире ù. Денят се размина с вечерта.  В зениците им се кръстосаха сезоните. Есента подряза   клонките  на августовските съцветия. Короните на буковете окръглиха небето над поляната. По тясната коларска пътека пробяга човешка сянка. Идеше гълъбарката. Полите ù висяха по върлинестото  ù тяло.  През рамо бе опасала  платнена торба. Току с ръка  придържаше  отвора ù, за да не отхвръкне товарът ù. Бял и черен гълъб носеше. Птици за продан. Уморена, преболяла свобода. Сенки от криле. Пшеничнотото зърно в  запотената шепа се набиваше в прозрачната кожа. Отпусна ръка, за да го разпилее. Земята се облиза. Утре щеше да роди. Ощипа я  човка на птица.  Стисна зъби и  погледна небето. Слънцето се стече отвъд  дърветата. Кафез за  души е земята. Изхлузи  се торбата. Рамото ù олекна. Коленичи. Хрип  продъни недрата ù. Гълъбите се подплашиха. Излетяха. Гълъбарката  свали забрадката си. Забърса засъхналата кръв по устните си. Дигна поли и се затича. Облаците ù се видяха счупени халки за птици. Помисли за Йорданчо. Видя го зад телената ограда, до главата побит в пясъка. Същи камък. С парите от птиците щеше да прелее за душата му. Сърцето ù натежа. Кръвта покапа по дланите ù. Вино за преливане. Незапомнени стъпки. От скалата  я гледаха гълъбите. С черно в зениците. Нямаше как да ги улови. Та  впи нокти в камъка. Куражлива жена. Дигна крак да се покатери при тях.  Да ги приласкае с останалата пшеница. Вятърът разлюля скалата. Политна надолу.  Тупна  като орех в тревата. Усети хлад. Под буковите шумки  спеше старият черковен кръст.  Дигна ръка  да се прекръсти. Знаеше, че  душата на   мъжа ù бе свободна. Имаше кръст за побиване. Крайъгълен камък на  живеенето.

© Петя Стефанова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря!
  • Поздрави и от мен, Петя!
  • Елена, Бояна, Магдалена, благодаря за прочита!
  • Докосна ми душата и сър цето.Прекрасен разказвач си.Възхищавам ти се!
  • Трогна ме силно! "Кръст" ме поби ...
  • отново влезе в сърцето ми..
    майстор си, Петя... вълнуваш, разплакваш...
    прегръщам те..
  • Благодаря, Сашо, че намираш време за моя малък свят...
  • Както винаги хубав разказ, с голяма образност,
    замислящ, въздействащ и докосващ душата!
    Поздрави, Петя!
  • Благодаря за вниманието, Слави!
  • Още в самото начало приковава вниманието. Стегнато, силно, кратко.
  • Радвам се, че бяхте тук!
  • Отдавна не бях чел толкова кратък, концентриран и съдържателен текст. Красиво, жизнено, мъдро!!! Поздрави и от мен, Петя!
  • Поздравления за силната образност и мъдрост!
  • Всъщност, "кръст за побиване" е оня символ на живота, преизграждане на разпнатото съществуване...Надежда за промяна! Радвам се, че бяхте тук!
  • Хубаво го каза, Доче!
  • "Кафез за души е земята"

    Цената на свободната душа е кръв по дланите и гълъб вместо сърце...

    Красиво пишеш, Петя.Поздравления.
  • Благодаря за прочита!

    ПС: Слънцето е началото и края.Застоят му, е свързан с времева пауза в житейския цикъл.И все пак дига ръка, за да се прекръсти...Не е погинала духовността, защото в много религии слънцето е равно на Бога.За траките е възвестител на възкресението. То обезсмъртява.Тук тръгването му е свързано с настъпващото есенно равноденствие и идването на зимата.За мен поне, идването и е равно на духовната нищета в едно маргинализирано, разградено пространство.
    Бял и черен са гълъбите, защото бяла и черна е душата...
  • Прочетох с удоволствие!
  • Благодаря, че споделихте!
  • Всичко, което пишеш, Петя, ми харесва! Поздрави!
  • Усетих...
  • Силно и тъжно, и крайно...!!!
  • Непоклатими внушения за самотност, мъка, угризения..."Гълъбите се подплашиха. Излетяха"- метафора за изгубения Бог, загубеното доверие в Него и несбъднатите молитви; "Имаше кръст за побиване" - символ за спасението и на живи, и на неживи.В този смисъл финалът на разказа може да приемем за оптимистичен.
    Беше удоволствие да прочета. Поздавления, Петя!
  • Една безмълвна набожност, търсене на вяра в опустошеното...
  • Имах предвид че ми хареса, почувствах всичко това което изписа с думи...
  • На Кръстовден се срещат сезоните. Това е художествен експеримент.
    Болната гълъбарка търси светлина за убития си мъж, докато самата има нужда от нея за себе си...
  • Силна образност! Почувствах... Поздрав, Петя!
Предложения
: ??:??