Кръст за побиване
Застоя се слънцето. Прекръсти се. Огледа се през рамо. Свята земя. Три пръста над тревата се кокореха дялани камъни от разградена църква. Крайъгълни за вярата.
Под босите му крака, дето бе вървяло, шумакът жълтееше, а гроздовете бяха нанизали кехлибарени зърна от светлина. Злато и мед. Вятърът понесе шапката му, та хукна подире ù. Денят се размина с вечерта. В зениците им се кръстосаха сезоните. Есента подряза клонките на августовските съцветия. Короните на буковете окръглиха небето над поляната. По тясната коларска пътека пробяга човешка сянка. Идеше гълъбарката. Полите ù висяха по върлинестото ù тяло. През рамо бе опасала платнена торба. Току с ръка придържаше отвора ù, за да не отхвръкне товарът ù. Бял и черен гълъб носеше. Птици за продан. Уморена, преболяла свобода. Сенки от криле. Пшеничнотото зърно в запотената шепа се набиваше в прозрачната кожа. Отпусна ръка, за да го разпилее. Земята се облиза. Утре щеше да роди. Ощипа я човка на птица. Стисна зъби и погледна небето. Слънцето се стече отвъд дърветата. Кафез за души е земята. Изхлузи се торбата. Рамото ù олекна. Коленичи. Хрип продъни недрата ù. Гълъбите се подплашиха. Излетяха. Гълъбарката свали забрадката си. Забърса засъхналата кръв по устните си. Дигна поли и се затича. Облаците ù се видяха счупени халки за птици. Помисли за Йорданчо. Видя го зад телената ограда, до главата побит в пясъка. Същи камък. С парите от птиците щеше да прелее за душата му. Сърцето ù натежа. Кръвта покапа по дланите ù. Вино за преливане. Незапомнени стъпки. От скалата я гледаха гълъбите. С черно в зениците. Нямаше как да ги улови. Та впи нокти в камъка. Куражлива жена. Дигна крак да се покатери при тях. Да ги приласкае с останалата пшеница. Вятърът разлюля скалата. Политна надолу. Тупна като орех в тревата. Усети хлад. Под буковите шумки спеше старият черковен кръст. Дигна ръка да се прекръсти. Знаеше, че душата на мъжа ù бе свободна. Имаше кръст за побиване. Крайъгълен камък на живеенето.
© Петя Стефанова All rights reserved.
