X
Маниакален вик изтръгна Лора от съня ѝ. До нея Емил се изправи, прикривайки я с тялото си, и ѝ пречеше да види какво става. Крещеше се, но все още сънена, Лора не разбираше нито дума. Нещо ставаше в купето им, а те бяха притиснати в ъгъла до прозореца. Емил прошепна нещо, но Лора не го разбра. Тя се покачи на седалката и надникна над рамото му. Да, знаеше си, че тази жена изглежда много особено, подозрително дори. Качи се на Роман, последната гара, която минаха. Беше облечена нормално, евтино, безцветно и неособено спретнато, но така бяха и почти всички пътници във влака. Косата, кожата и чантата ѝ, всичко в нея беше занемарено, неподържано, но не се различаваше от средата, дори си пасваше и се сливаше идеално в нея, без да изпъква. И все пак нещо изпъкваше в тази жена, усещаше се нещо смахнато, поне Лора го усети, може би в подплашения, но злобен израз на лицето ѝ, в очите, шарещи неспокойно, хем някак невиждащи нищо, хем разбиращи всичко, или в дрезгавия глас с нотки на сарказъм, досада и самота.
А сега тя крещеше вън от себе си. Лора видя как смахнатата ръкомахаше с тънките си вещерски ръце срещу другия пътник в купето им – жена с наднормено тегло и с тежки евтини пръстени на всичките си пръсти. Застанала права, викащата се подпираше за вратата, за да не падне, а дебелата жена, ококорила очи, се притискаше назад в седалката си и сякаш беше на косъм от това да пробие стената и да нахлуе в другото купе заедно с целия ред седалки. Емил разпери ръце, скривайки Лора зад себе си, и наблюдаваха напрегнато случващото се. Тя постепенно се отърси от първоначалния страх, който я беше обзел при първия вик, пронизал тишината на съня ѝ, и го замени с обикновена тревога и любопитство. Разбеснялата се жена не им обръщаше внимание.
- Видяхте ли изобщо на какво приличаха децата? Видяхте ли ги изобщо, тия идиотчета? Как може да ги наричате така… Мразя тази дума, толкова е гадна. Те са само деца, и то дрипави и гладни, тъжни. – Емил се помести и седна срещу Лора. Той чак сега разбра– преди малко влакът мина през малко мизерно село, където няколко раздърпани мръсни циганчета, излезли от някаква тъмна барака, хвърлиха няколко камъчета след преминаващия влак. Дебелата жена изглежда ги беше нарекла идиотчета, което Емил не беше чул, сигурно го е измънкала под носа си, както си мънкаше и други неща. Другата обаче я е чула и коментарът ѝ е отключил някаква ужасна ярост, сдържана твърде дълго може би, която сега се изливаше от нея като викове, ръкомахане и дори сълзи. – Добре сте си вие, дебела сте си, пътувате си с влака и вече си мислите, че можете да съдите гладните. Да ги наричате идиотчета. А те са само едни нещастни деца, дебела госпожо. Ако можеха да ядат толкова, колкото вие ядете, едва ли щяха да замерват влака с камъни. Дебела, дебелокожа жена. – викащата не знаеше, че жената беше толкова дебела, защото работата ѝ я принуждаваше да стои по цял ден зад гишето на мизерната поща, отнемайки ѝ времето и желанието да спортува, а заплатата ѝ (с която трябваше да нахрани, облече и изпрати на училище двете си деца) я принуждаваше да купува евтини мазни храни, полуфабрикати на промоция. Ядосаната жена не знаеше всичко това, но знаеше какво е да си гладен, а да трябва да гледаш грозни дебели хора, знаеше каква неконтролируема злоба може да те обхване тогава и знаеше колко боли от думата идиот. Знаеше и, че децата не са виновни за нищо, че само те не са виновни.
Срещу нея нападнатата дебела жена трепереше, направо се тресеше и сякаш се канеше да каже нещо, но не знаеше какво. Хората от съседните купета се пораздвижиха. Всичко се случваше много бързо, а жената продължаваше:
- Защо са толкова безчувствени всички? – тя вече плачеше, Емил тръгна към нея, за да я успокои, но тя направи гневен жест с ръка и се строполи обратно на мястото си без да спира да говори – Защо децата са дрипави и гладни? Защо всички сме такива нещастници? Побъркани сме, всеки живее сам за себе си. И сме изпълнени с омраза. Защо не се погрижат поне за децата? Децата не трябва да гладуват… Никой не трябва да гладува. Защо ме наричат луда и вече никъде не ме искат на работа? А вие защо не сте на училище? – тя се обърна към Лора и Емил изведнъж, но продължи – А вие защо сте толкова дебела? Защо?
И тя се нахвърли върху дебелата жена и сграбчи врата ѝ с кокалестите си пръсти. Не спираше да плаче и да задава въпроси. Лора и Емил ѝ приказваха нещо, но тя не чуваше, дърпаха я, но силата ѝ беше сякаш свръхестествена. А дебелата жена ококори още повече очите си, които всеки миг щяха да изскочат, и издаваше хруптящи звуци на умиращ хипопотам.
Кондукторът дотърча и хвана лудата жена за лакътя. Хватката ѝ се отслаби и дебелата жена се измъкна, приплъзвайки се по седалките, седна до прозореца, като галеше зачервения си врат. От ъгъла хвърляше убийствени погледи на побърканата. Тя пък се огледа сякаш за момент не разбираше къде е и какво става, погледна Лора и Емил, после дебелата жена. Направи някаква ужасна гримаса и заплака с глас. Ръцете и очите на кондукторът бяха ледено студени и твърди. Той както и всички любопитни пътници, насъбрали се пред купето, бяха отвратени от смахнатата. Всички я гледаха лошо и студено, освен Лора и Емил. Затова тя се обърна към тях и каза:
- Светът е побъркан. Спасявайте се – и преглътна сълзите си
Свалиха я от влака на следващата спирка. Не се запитаха накъде пътуваше, какво щеше да прави сега, оставена на някаква си спирка в планината, как щеше да се оправи. Тя е опасна, опасна е! – настояваше дебелата и така просто свалиха жената от влака. Без грижа, без въпроси. Когато влакът потегляше, жената го изпрати с тъжен поглед, оставена насред нищото и се чувстваше като най-самотното същество на света. А сега какво? Покрай нея не се виждаше жива душа, само порутената стара спирка стърчеше тъжно. Лора не разбираше как така просто оставиха болната жена. Влакът напредваше, а в главата на Лора кънтяха думите на непознатата. Побъркан свят.
XI
Емил и Лора не можеха да стоят повече на едно място, още повече при дебелата жена, която сега беше центърът на вниманието и разказваше на любопитните що за странна птица е била оная вещица. Лора и Емил станаха. Обикаляха покрай купетата. Искаше им се да седнат в полупразно купе, може би с един или двама души в него, които обаче да не са съмнителни. Претъпкани купета, самотен чичо без риза, задрямала рошава жена…и най-сетне чистичко купе с едно момиче, които прикова вниманието им. Стоеше само, с телефон в ръцете си. Непознатата им изглеждаше интересна, като това впечатление се дължеше на лилавото в косите ѝ. Наситен лилав цвят като излязъл изпод флумастер в детска рисунка се преплиташе, оформен в кичури, с искрящата кестенява коса. Момичето се беше надвесило над телефона си, затова лицето му не се виждаше добре и изглеждаше някак смачкано. Беше много бледо, защото кожата му не беше целувана от слънчевите лъчи достатъчно често. Освен това момичето беше пълничко и ниско. Надали много хора се впечатляваха от външния му вид, но Лора и Емил вече бяха запленени от усещането за тайнственост, което самите те придадоха на образа на непознатата веднага щом видяха лилавите ѝ кичури.
Спогледаха се набързо, решението бе вече взето и Лора се протегна да отвори вратата на купето, обаче нещо не ѝ се отдаде – заяждаше. Подсмихвайки се незабележимо, Емил я измести леко и ѝ отвори. Двамата влязоха, поздравявайки момичето.
- Здрасти – поздрави и то на свой ред, след което продължи да си прави, каквото там правеше на телефона си
Зеленината на гори, храсти и ливади се простираше, докъдето можеше да стигне погледът ти през прозореца на влака.
- Много е красиво, нали? – каза Лора, като се залепи за зацапаното стъкло на прозореца, точно срещу момичето с телефона.
- Така е – отговори ѝ Емил и я хвана за ръка, Лора се облегна на рамото му и прошепна с хубав и тих глас:
- Иска ми се да се слея с природата изцяло. Да затворя очи, тя да ме погълне и аз да изчезна в нея…
Емил само ѝ се усмихна, което Лора не забеляза, но момичето срещу нея не изпусна. То откровено зяпаше красивия ни герой без дори да се усеща. На Емил му стана неловко и реши да започне разговор:
- Ти за къде пътуваш?
Момичето се стресна видимо, опули още повече безцветните си очи и скоростна червенина покри мазното му лице. Но тази зловеща метаморфоза се разгърна за секунди, овладяло се момичето отговори:
- Ъъъ за Плевен съм… Казвам се Ивона между другото, приятно ми е!
Запознаха се, разприказваха се, Ивона остави впечатление за себе си у Емил и Лора, което обаче не беше твърде ласкаво. Всъщност те правилно усетиха, че спътничката им беше доста глупава. Дълго ъъъ придружаваше началото, средата и края на всяка нейна мисъл, но проблемът не беше само в изразяването, а и в липсата на самата мисъл.
- Нямате натални карти!? Ъъъ искате ли аз да ви направя, може и сега точно!
- Не, благодаря! Няма нужда – почти в един глас отговориха те
- Но трябва да си знаете асцендента.
- Не вярвам в астрологията. – отвърна Емил - Не ми харесва да мисля, че датата, на която съм роден, определя какъв човек съм.
- И какъв ще бъде живота ми. – добави Лора – Това не прави ли всичко безсмислено?
- Важно е да си знаете асцендента. Също и с кои зодии се разбирате и кои са подходящи за партньори.
- Партньорката си не бих я избрал според мистичните статии на жълтите списания. – усмихна се Емил
- Наталната карта може да ви даде до 34% достоверност. Много е важно как се тълкува. А в списанията хороскопите са аматьорски, трябва да ви се направи индивидуален. Тогава вече ще знаете какво ви предстои по-точно.
- А къде сме ние в цялата история? Пионки на съдбата? - на Емил разговорът му ставаше вече досаден, а Лора се беше замислила нещо. Гледайки надбягващите се дървета покрай влака, тя каза:
- Човекът е необятен! Всеки човек... Със своите надежди и страхове, с всяка капка обич и омраза, скътани в сърцето, с всяка звезда, към която е изпращал някоя мечта и с всяка локва, в която е удавял нещо от мечтата,… човекът е безбрежен като синьото на морето. И е красив като него, и силен, и добър. И през неговия живот, преминават като кораби другите хора, случайно или неизбежно срещнати и понякога оставят след себе си отровни нефтени петна, но могат да носят и слънчеви усмивки на палубите си … и много пристанища и морски фарове изпращат светлините си и обещават път. Всеки човек трябва да избере, но дори и тогава той никога не се ограничава, защото запазва всичко в себе си. И го отнася и раздава. Никога не можеш да преплуваш надлъж и нашир човека. Затова той… всеки е безценен. Та, иска ми се хората да осъзнаят истински това и да не позволяват на никого и на нищо да ги ограничава. Да не се блъскат в графите на разни суеверия, псевдонауки и стереотипи, да не търсят жадно нечие чуждо ненужно одобрение, да не робуват на парите, на глупостта, на страха. Да бъдат господари на съдбата си. Да имат волята за това. Не да търсят оправдания в хороскопите и наталните карти.
Дали Ивона схвана идеята на Лора? Не знам. Тя отнесе неначертаните натални карти и суеверия със себе си, слизайки на Плевен. Но сякаш сред тях се мъдреше и зародиш на въпрос, на съмнение. Лилавите ѝ кичури се скриха сред непознати високи рамене и големи куфари на гарата.
© Любомира Нанева Все права защищены