XVII

Нощта се беше спуснала над тях, беше ги приела в обятията си и те сякаш усещаха облекчение, почти спокойствие за първи път от много време насам. Чуждата кола се носеше бързо, но сигурно и задминаваше неусетно гори, села и къщички, разпръснати тук-там по пътя. Емил шофираше уверено и сигурно. Той беше наистина чудесен шофьор, мислеше си Лора, като го погледне човек едва ли би се сетил, че има книжка само от една седмица. Беше странно, че други коли почти не се стрелкаха по пътя и полският им фият напредваше срещу нощния вятър сам. От радиото долиташе приглушена музика, свирене на китара, после изведнъж сигналът се изгуби и Лора започна да превърта по различните станции. Непознати гласове, припряни и обсъждащи злободневни теми, каращи се или пък съгласяващи се един с друг – подобни звуци се носеха из колата, но нашите герои не ги забелязваха. Емил и Лора бяха като капсуловани, поставени под стъклен похлупак в свят, където съществуват само те двамата. Или поне така се чувстваха в този миг, който ще отлети и избяга, но сега, сега е тук и това е важното. Миг на спокойна нощ и на тишина, нарушавана единствено от монотонните звуци на радиото. Миг на полета им срещу вятъра, на пътя им към дома. Миг на безтегловност.

А как всъщност се озоваха в този миг? Какъв е този полски фият и откъде се взе? Колата е на братовчед на Емил, който живее във Варна и по щастлива случайност можеше да им я даде с уговорката Емил да я върне още на другия ден. Как по-точно ще стане това? Изглежда концерта на школата по барабани ще продължи втори ден. Дано класната не направи проблем. Но кой се интересува от такива прозаични подробности сега? Не и аз, така че продължаваме.

Подминавайки поредната табела с непознато име на малко градче, потънало в спокоен нощен сън, Лора попита:

       - Кога ще стигнем?

       - Предстои ни още много път – отговори Емил и се усмихна, както само той може.

Беше абсолютно прав. Техният път не приключи днес, а точно обратното – продължава с подновени сили. И те ще има да се сблъскват с още много болка, но и радост по него, ще следват объркания му ход, дните им ще се изпреварват по асфалтовия път, вечно търсещи нещо. Неминуемо ще се случва Лора и Емил да кривват от пътя си или да спират за непланирана почивка, невинаги ще имат ясна посока и ученически карти за влака под ръка. Но все пак продължават. Защото най-хубаво е пътуването към безкрайното синьо, а да се сложи точка на една история в зародиш просто не е нужно.