Кулчо и Арка

     Цветан беше седнал на долният праг на къщата. Слънцето заваляше над долината на река Огоста. Излъчващо червени оттенъци, то създаваше някаква приказност на всичко. Големите вирове на реката се изпълваха с мехурчета въздух идващ от многобройната риба, която ги обитаваше. Тук-там се мятаха сребристи кленове. Цамбурваха отново в реката, която неусетно вървеше надолу и все надолу. Покривите на къщите и спретнатите дворчета изглеждаха така красиви,че на човек му се искаше да ги нарисува. Цветан допря гръб до измазаният с хоросан цокъл. Затоплен от лятното слънце, той му придаде от топлината си.Притвори очи. Отпусна грапавите, уморени от труд ръце. Тогава от нищото пред него се появиха Кулчо и Арка. Неговите любими кончета. Някога той си ги отгледа от малки жребчета.Тогава всички живееха в една къща. Млади, стари, снахи, внуци. Набутани всички в две стаички от кирпич. В съседните помещения бяха животните. Целият втори етаж беше сеновал. Там се прибираше изсушената трева, обраната царевица и снопове царевичак. Та в тази къщичка се родиха Кулчо и Арка. От малък Кулчо си беше кротко животно. Целият черен с един голям бял белег на челото, като звезда. Арка беше по-своенравна. Цялата тъмнокафява. С лъскав и твърд косъм. Сякаш усещаше превъзходството си в красота. Винаги се дърпаше, риташе. Само Цветан можеше да я доближи. Да я нахрани и среши. Тогава си спомни за голямото наводнение в Люта. Огоста придойде и заля половината село. Разби дигите и се понесе голяма и страшна. Същата вечер беше вързал кончетата да пасат до кошарата с овцете, накрай село. От големият страх бяха скъсали въжетата и избягали. Търси ги цяла седмица. Къде ли не пита. Обиколи гората, съседните села.Нямаше ги никъде. Тъкмо когато се беше примирил, една ранна утрин дочу цвилене на външната порта. Арка цялата в тиня и накуцваща водеше след нея Кулчо. Като се върна от фронтовете на войната, Цветан си купи файтон. Кулчо и Арка накипрени с шарена муниция бяха впрегнати в него. Ходеше Цветан до гарата в Бойчиновци и превозваше пътници до съседните села. Кулчо и Арка гордо виеха гриви и потропваха по калдаръмените пътища. Всички се обръщаха след файтона.Такива красиви създания не бяха виждали. Дойде новата власт. Тръгнаха по къщите да конфискуват домашен добитък за нуждите на Кооперативното стопанство. Почукаха и на цветановата врата. Той знаеше за какво са дошли. Беше се барикадирал в избата. От там с един револвер барабанлия, останал от баща му, викаше. "Махайте се! Тръгвайте си! Кулчо и Арка няма да ви дам!" Накрая го укротиха, къде със заплахи, къде с добро. Дойде още милиция от кметството. Вързаха Кулчо и Арка и ги задърпаха по улицата. Цветан ги гледа дълго-дълго, докато не се скриха зад завоя. Знаеше, че повече няма да ги види. Буца заседна в гърлото му...

     Залязващото слънце огря лицето на вече седемдесет годишният Цветан. Нещо го дръпна и отвори очите му. Пипна лицето си. Цялото беше влажно. Изпод клепачите му извираха още и още сълзи."Цветане! Цветане бе" – дочу вика на жена си – Стига си спал. Отивай да нахраниш кокошките!

Избърса се с кърпата. Изми очите си на външната чешма. После без да иска нещо го усмихна. Стана му топло и леко на душата. Сигурно, защото

пак беше видял Кулчо и Арка. Започна да си пее:"Дан дики, дан дики...".С ръченичена стъпка тръгна към кокошките.

  Жена му го гледаше отстрани и си мислеше: "Оглупял е вече, оглупял!"

   Пловдив

   09.09.2017