Цветан беше седнал на долният праг на къщата. Слънцето заваляше над долината на река Огоста. Излъчващо червени оттенъци, то създаваше някаква приказност на всичко. Големите вирове на реката се изпълваха с мехурчета въздух идващ от многобройната риба, която ги обитаваше. Тук-там се мятаха сребристи кленове. Цамбурваха отново в реката, която неусетно вървеше надолу и все надолу. Покривите на къщите и спретнатите дворчета изглеждаха така красиви,че на човек му се искаше да ги нарисува. Цветан допря гръб до измазаният с хоросан цокъл. Затоплен от лятното слънце, той му придаде от топлината си.Притвори очи. Отпусна грапавите, уморени от труд ръце. Тогава от нищото пред него се появиха Кулчо и Арка. Неговите любими кончета. Някога той си ги отгледа от малки жребчета.Тогава всички живееха в една къща. Млади, стари, снахи, внуци. Набутани всички в две стаички от кирпич. В съседните помещения бяха животните. Целият втори етаж беше сеновал. Там се прибираше изсушената трева, обраната царевица и снопове царевичак. Та в тази къщичка се родиха Кулчо и Арка. От малък Кулчо си беше кротко животно. Целият черен с един голям бял белег на челото, като звезда. Арка беше по-своенравна. Цялата тъмнокафява. С лъскав и твърд косъм. Сякаш усещаше превъзходството си в красота. Винаги се дърпаше, риташе. Само Цветан можеше да я доближи. Да я нахрани и среши. Тогава си спомни за голямото наводнение в Люта. Огоста придойде и заля половината село. Разби дигите и се понесе голяма и страшна. Същата вечер беше вързал кончетата да пасат до кошарата с овцете, накрай село. От големият страх бяха скъсали въжетата и избягали. Търси ги цяла седмица. Къде ли не пита. Обиколи гората, съседните села.Нямаше ги никъде. Тъкмо когато се беше примирил, една ранна утрин дочу цвилене на външната порта. Арка цялата в тиня и накуцваща водеше след нея Кулчо. Като се върна от фронтовете на войната, Цветан си купи файтон. Кулчо и Арка накипрени с шарена муниция бяха впрегнати в него. Ходеше Цветан до гарата в Бойчиновци и превозваше пътници до съседните села. Кулчо и Арка гордо виеха гриви и потропваха по калдаръмените пътища. Всички се обръщаха след файтона.Такива красиви създания не бяха виждали. Дойде новата власт. Тръгнаха по къщите да конфискуват домашен добитък за нуждите на Кооперативното стопанство. Почукаха и на цветановата врата. Той знаеше за какво са дошли. Беше се барикадирал в избата. От там с един револвер барабанлия, останал от баща му, викаше. "Махайте се! Тръгвайте си! Кулчо и Арка няма да ви дам!" Накрая го укротиха, къде със заплахи, къде с добро. Дойде още милиция от кметството. Вързаха Кулчо и Арка и ги задърпаха по улицата. Цветан ги гледа дълго-дълго, докато не се скриха зад завоя. Знаеше, че повече няма да ги види. Буца заседна в гърлото му...
Залязващото слънце огря лицето на вече седемдесет годишният Цветан. Нещо го дръпна и отвори очите му. Пипна лицето си. Цялото беше влажно. Изпод клепачите му извираха още и още сълзи."Цветане! Цветане бе" – дочу вика на жена си – Стига си спал. Отивай да нахраниш кокошките!
Избърса се с кърпата. Изми очите си на външната чешма. После без да иска нещо го усмихна. Стана му топло и леко на душата. Сигурно, защото
пак беше видял Кулчо и Арка. Започна да си пее:"Дан дики, дан дики...".С ръченичена стъпка тръгна към кокошките.
Жена му го гледаше отстрани и си мислеше: "Оглупял е вече, оглупял!"
Пловдив
09.09.2017
© Хари Спасов Всички права запазени