ЛЕГЕНДА ЗА ФАУСТИНА

ПЪРВА ЧАСТ

Писмото

Мила Фаустина,

Пак се обръщам към епистоларната форма, за да ти кажа това, което имам и искам да ти кажа, защото словесното общуване с теб е трудно постижимо. При не многото ни разговори на живо, а и по телефона, ти винаги си взимала думата и не си я „пускала”, а когато съм се опитвал да ти кажа нещо, което не е в твоя възхвала и представлява дори най-малък укор към теб, или си тръгваш, или ми затваряш телефона. На всичкото отгоре, по теми, които не те интересуват, ме прекъсваш и не ме слушаш.

Всъщност, сега като се замисля, си давам сметка, че за тези 10 или 12 месеца, откакто се появи в офиса и след това в живота ми, не съм имал нито един смислен, задълбочен разговор с теб. Почти всичките са били твои монолози на тема Фаустина, нейните преживявания, или случки, събития и хора, които са свързани с теб и твоя интересен, но и „толкова объркан живот” (цитат от Фаустина).

Другата причина да седна и да пиша е многократно изразяваното ти пред мен желание да се увековечиш, като напишеш разказ за изключително интересните неща, които са ти са се случили в живота. Тъй като ти няма да го направиш, защото си много заета постоянно да ти се случват „неща”, аз се заемам с тази задача. Без да претендирам за изчерпателност, ще се опитам да отговоря на това твое желание, като напиша няколко реда за малкото, което знам за теб, както и моето отношение към това, което видях в теб и което разбрах.

Така че, ето ме отново пред компютъра с тежката задача да изразя цялата смесена палитра от мисли, чувства и настроения, които ми донесе общуването с теб, Фаустина.

Първо, мила, ще се върна малко назад към миналото лято, когато започнах по-често да те виждам в офиса и да се радвам на твоята незабравима компания. След като десет години не те бях виждал и чувал и не знаех нищо за теб, с интерес изслушах разказите за преживяванията и случките ти с мъжете в твоя живот, за които реши да ми споделиш. Всеки разказ за личния живот на човека е субективен и селективен, но от това, което ми разказа (баща, брат, първи брак, последващи връзки), останах с впечатлението за едни доста драматични (примесени с доза простащина и грубост спрямо теб) твои отношения с мъжете. Малко ме потресоха всичките тези скарвания, чупене на ребра, изхвърляне на куфари от балкона и прочие, но си казах, че в крайна сметка всеки си има своя живот и кой съм аз, да оценявам и да се бъркам в твоето минало. Така че, мила, за мен, когато дойде, ти беше симпатичната, леко загадъчната и усмихнатата колежка и жена, която много обича да говори.

Що се отнася до говоренето, припомням го неслучайно, защото ти винаги, при редките ти посещения в офиса през лятото, сядаше срещу мен с чаша кафе в ръка и започваше като латерна магика твоите разкази за това, което ти се е случило, какво са ти казали приятелките ти, как си спасила някакви кончета. Преобладаваха темите за баба ти (да е жива и здрава), за кучето ти, някаква котка и - разбира се – какво си направила, казала, видяла, разбрала, чула, помислила, за това и онова. От време на време ми казваше: „Кажи сега нещо ти, стига съм говорила за мен”, но докато успея да произнеса и една дума (обикновено стигах до някаква сричка или междуметие – а-а-а; ами; и т.н). ти вече отново беше взела думата и аз се възхищавах и наслаждавах на една уста, която наистина не ми казваше кой знае колко интересни неща, но пък за сметка на това притежаваше едни от най-красивите и чувствени устни, които съм виждал.

 Още в тези ранни моменти на нашите контакти неволно започнах да си давам сметка, че ако не съм излишен като публика, то не съм и кой знае колко необходим. Разбира се, като всеки добросъвестен слушател, успявах да вмъкна от време на време в монолога ти някое кимване с глава, утвърдително покашляне, придружено с някое и друго „разбира се; точно така, или пък - наистина ли; не е истина, как е възможно”. Но въпреки това имах чувството, мила, че ако столът, на който седях, беше празен, ти със същото удоволствие и апломб би говорила и на тапета зад него, тъй като основното в тези разкази беше не слушателят, а темата. А темата -  това беше ти самата. Така, лека-полека, от жената, която просто обича много да говори, ти се превърна за мен в жената, която обича много да говори на себе си, за себе си.

Така си минаха леко и безгрижно месеците май, юни и част от юли, когато ти внезапно реши, че отношенията ни трябва да са по-близки. (Незнайно за мен по каква причина.) Разбира се, още със самото ти идване в офиса (мисля, че беше април) аз ти направих няколко предложения за съвместно прекарване на свободното време, на които получих съответно няколко мълчаливи и изрични отказа. Разбрах, че лични контакти с мен не те интересуват, така че оставих офертите си за други хора и остана с теб да си говорим за баби, кончета и други животни и чат-пат за право. Толкова по-голямо беше учудването ми, когато някъде към края на юли, ти изостави дотогавашните теми за разговор и започна да ме сваляш. Беше абсолютно неочаквано и доста оригинално като подход. Няма да забравя невинното изражение, съчетано с едно много мило гласче, когато ме питаше: „Не смяташ ли, че си пропилял последните двадесет години от живота си напразно, защото аз смятам така за моя живот?” или: „Толкова ми е омръзнало да съм сама през уикендите. А когато дойдат семейните празници като Коледа и Великден, седя сама по цели дни вкъщи и плача ли, плача.” И т.н. Изведнъж аз, от почти анонимен слушател се превърнах в човека с най-красивите очи; човека, който много добре се изразява (по-късно разбрах защо бях така квалифициран), в много умен, сръчен и в „няма друг като теб”. Едновременно с това всеки божи ден вече получавах най–подробни сводки както за здравословното ти състояние и всички процедури и манипулации, на които се беше подложила (мисля, че ми каза за някакви проблеми със стомаха), така и за плановете ти за лечение (”зъбите ми започват да се развалят”), включително и за посещенията ти при „нестандартни” лечители (свръхчовека Р. Й.) Стигна до там да ме караш да пипам мястото на гърдата ти, където си имала проблем, който вече е отшумял (слава богу!).

Цялото това интимничене ме накара да се замисля дали в края на краищата не си решила, че искаш да сме заедно, защото в моите разбирания и в моята среда, такъв вид  споделяне е характерно за хора, които наистина са интимно близки или искат да бъдат такива.

Друг изненадващ ход беше внезапното ти решение да ме разтриваш с всякакви препарати, когато ти споделих веднъж в офиса, че ми се е схванал гърба. Решителна и непризнаваща никакви възражения от моя страна, ти скочи и се върна с един наръч кремове и мазила от аптеката. Беше издадена заповед за събличане, на която аз се подчиних без съпротива и започна вълшебния масаж на гърба. В един момент си обърнах главата, за да те попитам нещо и забелязах сардоничната ти усмивчица, но ми беше толкова хубаво, че не ù обърнах нужното внимание.

Няма да забравя и думите, с които започна „сближаването”, както и милото гласче, с което изрече: „Не се бой. Аз няма да ти причиня зло!” Бяха странни думи за мен тогава. „За какво зло ми говори тази жена?” - се запитах, но бързо забравих всичките си въпроси, защото въртележката се завъртя много бързо и беше хубаво.

Едновременно с тези „интимни срещи”, очи в очи зачестиха и телефонните разговори. В продължение на около десет дни всяка вечер имах удоволствието да те слушам с часове и по телефона. Сухите и едва ли не почтителни обаждания с правни въпроси бяха изместени от едно весело, игриво гласче, което споделяше с мен какво ли не от живота си (слава богу, темата за бабата и животните беше сравнително рядко застъпена) и аз все повече и повече откривах в това гласче нотки на взаимност, съзаклятие (”само ти ме разбираш”), доверие, а защо не и на обич. Гласчето няколко пъти ми казваше развълнувано – „благодаря ти”. А когато го питах за какво толкова ми благодари, най-накрая го измисли: „Благодаря ти, че те има и че има с кой да си говоря”. Аха, сродни души значи, каза си пък моят вътрешен фаустовски глас. Няма да забравя и искрения ти момински смях, когато дойде да ме вземеш от апартамента в центъра, за да се разходим вечерта и аз установих в последния момент, че не мога да изляза на улицата, тъй като нямам ключ за вратата от двора. Разделяше ни една метална  решетка и ти много се смя, защото „това може само на теб да ти се случи”. Както и да е, пречката беше преодоляна и вечерната разходка се осъществи, като през цялото време ти беше изключително мила и нежна. (Ученически целувки в градинката до Народния, мили думи, и т.н.) Беше забавно и когато внезапно реши да дойдеш да ме видиш вкъщи - „аз понякога съм много луда”.

Ясно съзнавам вече, мила, че това е било само една игричка от твоя страна. Въпреки че смятам, че е недостойно и унизително човек да си играе с чувствата на другите (както и със своите собствени, впрочем), ти благодаря за слънчевите и радостни десет дни, които ми даде през миналото лято. Наистина се чувствах прекрасно и макар и не много сигурен в искреността на отношението ти, бях оптимист и си казвах, че все пак ще мога да те убедя да сме заедно, защото аз самият бях убеден, че си жената за мен и че мога и ще направя всичко за теб. Изведнъж апатията и летаргията, в които бях затънал предишните месеци, изчезнаха и на тяхно място се появи огромно желание за работа и за живот. Живот, в който аз си представях, че ме обичаш (поне малко) и който живот беше свързан основно с бързото решаване на твоите проблеми, за които ти изобилно ме информираше: баби, ипотеки, неосъществени мечти и желания за промяна и пътуване и не само. Някъде в този момент в мен започна да се оформя идеята да продам някоя недвижимост, за да може твоята ипотека да се намали или изплати. Струваше ми се, въпреки това, малко тъпо да продавам някаква хубава къща на много добро място, за да се изплати апартамент, но 2-3 седмици сериозно обмислях тази възможност. Накрая реших, че поне временно въпросът може да се реши, или поне облекчи, ако заживеем заедно всички (барабар баби и животни) при мен.

Ти по-добре от двама ни знаеш защо не стана така.

Както и да е. Признавам, че силно ме беше омаяла и признавам майсторството ти в манипулацийките и любовните игрички. Или псевдолюбовните, доколкото ти не вложи чувства в тази твоя игричка. Без да ме оставиш повече от 15 минути да говоря за себе си през тези няколко месеца, ти изключително вярно и прецизно ме беше преценила, слабите ми места, характера ми. За това се иска майсторство.

Кулминацията на тази идилия настъпи една събота вечер в началото на август, когато ти дойде при мен, за да останеш и през нощта. Както всяка една среща, и тази се осъществи след мъчителни обаждания и безкрайни уговорки (около 10 на брой), че няма да дойдеш в седем, защото еди какво си. След това не дойде и в осем, и в девет, и в десет, и в единадесет. Появи се към полунощ, натоварена с френски сирена, за които нямаше много време и след 15 минутна прелюдия се отправихме към спалнята. Кроткото отпиване на вино, придружено с дегустация на сирена, съчетани с един откровен разговор, които бях запланувал, не се състояха. Вместо това имаше припряно събличане на дрехи и скачане в леглото.

Признавам, че думите ми липсват, за да опиша в пълнота усещането за блаженство, което изпитах, когато те видях голичка и след това. Освен прекрасните ти гърди, малкото мишленце между краката ти ме очарова. Съвсем голичко, с тънка черна опашчица накрая, беше толкова сладко и миличко, сгушено там, че ми идваше да го изям на момента. Заиграх се и с другите ти прелъстителни форми и открих най-нежната кожа, която съществува. Беше вълшебно да те прегръщам и да те държа в ръцете си. Легнала по гръб, гърдите ти се разляха, но си оставаха все така възхитителни, меки, нежни, женствени и възбуждащи.  Слава богу, силиконът не беше се домогнал до този бастион на красотата и чистата очарователна женственост. Припряността ти продължи и в леглото, за съжаление. Имах чувството, че ми е поставен кратък срок, в който да те имам. Всичко свърши прекалено бързо. Остана в ръцете ми и аз се опитах да ти дам цялата нежност, на която съм способен. Не ми беше трудно, защото всяка една частица от тялото ти ме предразполагаше към това. Останах така,  опитващ се да те прегърна и обхвана колкото се може по-плътно. Всъщност ти беше тази, която ме беше обгърнала с  цялото меко и нежно очарование на божественото си тяло. Беше заела цялото пространство в стаята и аз се чувствах носен от теб в някакви облаци от еротика, нежност, мекота и вълшебство.  Постепенно се успокои и отпусна в ръцете ми. Бях доволен, усещах дишането ти, повдигането и спускането на гърдите ти. Поиграх си малко с мишленцето, но не исках да те пусна от ръцете си и не се наведох да го целуна. Държах те много внимателно и си мислех колко хубаво ще бъде да останем така цялата нощ, а когато се събудя, да те видя до мен. Спяща и спокойна. Да те разбудя бавно и постепенно, да опитам от всичко и навсякъде, без бързане и без нервност.

Усетих как започна да се унасяш и да се отпускаш в ръцете ми. Не смеех да мръдна, за да не те разбудя. Просто те обгръщах и се радвах на късмета си, че те държа в ръцете си и че ще останеш през нощта. Мисля, че ако беше останала, нямаше да заспя, а щях да те гледам и да слушам спокойното ти и равномерно дишане, което беше за мен като музика.

Нервността и припряността ти взеха връх, дори и в унеса ти. Ти изведнъж скочи и се приготви да си тръгваш. Не можах да те убедя да останеш. Необоримият и добре познат аргумент за една баба, която седи някъде там в нощта и те чака да се върнеш, ме принудиха да те пусна да си ходиш, така, както искаше. 

Останах отново сам в тази къща, през август, с чаша вино в ръка, мислено проследяващ траекторията на жената, която ми беше отключила душата за емоции и чувства, които смятах, че съм забравил. Стоях още един час да гледам от терасата пустите и осветени нощни улици на града, където някъде се намираше ти и правеше неща, за които можех само да гадая. Дали се беше прибрала при тази толкова обична баба и успокоена беше заспала в леглото си? Или се беше отправила към някое друго легло, за да намериш там допълнително удоволствие и радост?

Оставаше ми утехата, че се бяхме разбрали още следобеда да ходим в неделя вечерта на гости при една твоя приятелка. В крайна сметка нашата история едва сега започва, мислех си аз, и след като отпих за последен път от винцето, си легнах в едно легло, което вече ми изглеждаше пусто и самотно. Радвах се, че не заминах за Португалия, както бях запланувал, защото нещо много по-хубаво от Португалия дойде при мен и ми запълни мислите и живота. (”Замини, замини за Португалия” - ми казваше с милото си гласче новата ми очарователна муза, малко преди да ме отпочне и да ми каже да не се боя от злото.)

След кулминацията, обикновено следва спад в действието и така стана и в твоята постановка, мила ми Фаустина. Гостуването в приятелката на другия ден не се състоя, разбира се, причини винаги могат да се намерят и бяха намерени, не си ги спомням вече. От неразделна и обсебваща сродна душа, „моята” Фаустина започна да се превръща в епизодичен глас по телефона, който леко раздразнено ми казваше, че „да, ще се видим, щом искаш, но това не може да стане сега, защото не знам си какво”. Все пак имах възможност още веднъж да се порадвам на Фаустина в ролята ù на мило и нежно същество и това стана няколко дни след въпросната събота. След като няколко дни беше неоткриваема, тя дойде изненадващо в офиса и с най-нежното си гласче и с леко покровителствено изражение, ми каза: „Миличкият ми Фауст, ти сега сигурно се чудиш какво ти се случва, нали?” Точно такъв въпрос не бях очаквал, но за чудене, не се чудех, защото вече бях поопознал „неотзивчивата Фаустина” през месеците, преди да започне сближаването. Казах ù, че не се чудя, че виждам, че както беше започнала да се доближава до мен, сега започва да се отдалечава, но че искам да си поговорим за нашите отношения и нека да ми отдели един-два часа от времето си. Искрено вярвах, че заслужавам да ми бъде отделено поне малко време, за да си кажа казването. Оказа се, че не е така. Милата Фаустина пак зачезна и след едноседмични уговорки, най-накрая каза, че ще дойде да ме види в офиса, защото имала среща с клиент в 4 часа. Помолих я да дойде един час по-рано, за да си поговорим. Каза, че ще дойде в три, но пристигна в 4 без петнадесет, наконтена и нагласена за срещата си с  клиента. Естествено, бях бесен и тя още от вратата си даде сметка за това. „И сега какво, ще ме изгониш ли от офиса?” каза с вече познатата сардонична усмивчица и предизвикателно пламъче в очите. Очевидно, аз бях призван в нейното съзнание да постъпя като останалите от серията мъже в епичните стълкновения на Фаустина с мъжете от разказите ù. И тя чакаше тази битка с нетърпение и даже, както ми се стори, с удоволствие. Овладях се с усилие и ù казах, че не, няма да я гоня, но че искам да говорим, така че да бъде така добра, да ми отдели малко от времето си. Разбира се, аргументът с бабата и объркания живот отново беше изваден от чекмеджето и аз трябваше да чакам да ми се отдели време, когато евентуално ù остане. След още няколко подобни опита се отказах и се примирих с факта, че дори разговор няма да има. Така че, фрустриран и нещастен, се залових с работата си, слава богу, че имах поне достатъчно ангажименти и се опитах да забравя за всичките „благодаря ти, че те има и прочие”.

Така премина този август. Работа, срещи с приятели и огромната въпросителна: какво, по дяволите, искаше от мен Фаустина и още по-големият въпрос – защо ù  беше нужна тази евтина инфантилна игричка? Явно, че от нея нямаше да получа отговор. Започнах сам да се опитвам да открия причините за това нейно поведение. Запитах се що за човек би постъпил така – да открие най-личните и интимни подробности от живота си на някой, който не означава нищо за него, като същевременно го въвежда в заблуждение относно чувствата си? Очевидно това беше поведение на безсрамница и лицемерка. Или просто беше игричка на някаква малоумна патка? Дали нямаше и още нещо скрито там? Дали не беше просто жест на състрадание и любовна милостиня за един самотник, или беше решила, че ще съм ù необходим и искаше да ме обвърже малко повече към себе си? Дали пък, заради факта, че ù помагах и се отзовавах по всяко време на денонощието на обажданията ù по работа и не исках нищо в замяна, беше решила да ме възнагради с малка част от сексапила и красотата си? Или тя беше просто някаква комплексарка, която искаше да се изяви като фатална жена? Каквото и да беше, исках да говоря с нея. Дори да не ми кажеше истинските причини, то поне можеше да измисли нещо. В крайна сметка не можех да я накарам насила да ме обича, или да прави секс с мен, нито дори да ме харесва, но елементарната човещина изискваше поне да ми каже няколко думи, след целия театър, който ми изигра и след като видя, че бях хлътнал. Потърсих в интернет дали има нещо за Фаустина. Нямаше нищо, освен някакви съобщения за неплатени вноски и участие в петиция за защита на животните. Въпросите ми оставаха без отговор. Колкото и да не съм суеверен, мислено си я представях като вещица.

Приготвих се за море. Все пак ù се обадих, за да ù кажа, че няма да има никой в офиса последната седмица на август. Нова изненада. Гласчето беше възвърнало благоразположението си към мен и ми предложи да ходи да ми храни кучето, докато съм на море. Мил жест, макар и не точно такъв, какъвто исках и ми беше нужен. Така, по време на едноседмичната си ваканция, която изкарах отвратително, ежедневно получавах есемеси с информация за кучето ми. Веднъж го било нямало и дали не го е откраднал някой, втори път колко бил сладък и че я чакал с лапички и муцуна, мушнати под вратата. Мили приказки за животни и Фаустина, тяхната благодетелка и пазителка. А човешкото куче Фауст – кучета го яли на морето. Все пак получих и един СМС, касаещ моята скромна персона. „Не самотствай” пишеше ми от столицата въпросната, а  аз за пореден път си дадох сметка, колко много речникът на моята фрустраторка наподобява речника на някоя шестокласничка.

Върнах се след седмица. Обадих се на Фаустина, за да си взема ключовете от къщата. Чакаше ме нова изненада: „Има нововъведения в офиса” - каза ми по телефона. „Какви?” - питам. „Ще видиш” - отговаря ми милата Фаустина. Отивам и що да видя: офисът си е абсолютно същият, но милата беше измила и изчистила идеално банята и тоалетната. Започнах да умувам - това пък защо? По време на досегашния си пет месечен престой не беше показала ни най–малко желание да хигиенизира каквото и да било в офиса. Дори не си изхвърляше пластмасовите чаши от кафе. Не беше ми правила и забележки за чистотата. Изведнъж – ето ти Фаустина в ролята на домакиня. Озадачаващо. Започнах да прехвърлям всякакви хипотези в главата си, тъй като вече я бях поопознал и знаех, че е способна и на най-невероятните постъпки. Дали пък не се беше чукала с някой в тоалетната? Малко вероятно, но не и невъзможно. Оставих въпросите, но ядът ми не ме напусна. „Виж я ти нея” – казах на приятелите ми - „Вместо да дойде с мен на море и да си починем, и да бъдем заедно, тя ходи да храни кучета и се изживява като чистачка на офиси”. В яда си мислено я обвиних в слугински манталитет. Въпреки това, в рамките на добрия тон ù написах СМС колко много се радвам, че е почистила и как сега вече се работи много по-добре в почистения офис. Веднага получих отговор, олицетворяващ самата скромност: „Нищо особено не съм сътворила”. Явно тя беше сложна творческа натура, която чистейки бани и тоалетни, твореше.

Дойде септември. Месецът, в който се случват кардиналните промени в живота на героинята на този разказ. (”Ще дойда да живея с теб през септември”, каза ми няколко пъти по време на медената ни седмица. „През септември се случват промените в моя живот”.)

Само че септември вече отиваше към края си и нищо не се беше случило, нито се очакваше да се случи. Освен едно пътуване по работа до чужбина на Фаустина. Бях помолен най-учтиво да ù гледам кучето една седмица, докато я няма. Естествено, съгласих се. Все пак ù бях задължен за топлото отношение към моето куче (не към мен).

А и явно любовта още пулсираше в мъжката фаустовска гръд.

            Изкарахме си една спокойна есенна седмица с Шейла. За разлика от стопанката си, тази кучка не спираше да драска по вратата на спалнята ми, докато не я пуснех всяка вечер в леглото си. Исках да приютя там господарката, а получих кучето ù. Макар и безсловесно същество, то като че ли показа повече съчувствие и разбиране към моята неудовлетвореност и тъга. Първо лягаше в най-отдалечения край на леглото и слушайки оплакванията ми от Фаустина, лека-полека се приближаваше, докато се намести до мен, гледайки ме с тъжните си кучешки очи.

Вече поводът да ми се обажда не бях аз, нито моето куче, а Шейла. Дали се храни, добре ли е? Как се чувства в къща с двор и друго куче? Разбирахме се с Шейла. Тя постоянно търсеше моята компания.

Фаустина ми се обаждаше от чужбина и за да ù помагам с превода на разни документи. Даде ми паролата на личния си мейл, за да извадя от там някакво писмо, да го преведа и да ù го пратя. Признавам, че доста се изкуших дали да не ù преровя кутията и да видя с кого си кореспондира и дали има в момента някой, на който „благодари”, че го има. Нейната прикритост и двуличие ме оставяха в абсолютно неведение за личния ù живот, който аз толкова исках да споделя. Няколко пъти ме беше питала: „Ти наистина ли искаш да си част от моя толкова объркан живот?” Отговорът ми винаги беше положителен. Все пак се въздържах и реших да  съм коректен. Нека бъде прикрита, си казах. Рано или късно ще разбере, че по-подходящ от мен няма да намери. По-добре, все пак, да е по-рано.

Дойде време да се разделяме с Шейла. Фаустина се беше върнала и отидох да ù я занеса. Както и при предишното ù пътуване до чужбина през лятото, промяната на обстановката я беше освежила. Изглеждаше по-друг човек. По-спокойна, по-ведра и лъчезарна. Отношението ù към мен беше различно. По-открито и честно. Поговорихме си малко какво е правила, как е изкарала. Дали е доволна. Оставих я да си почива и да се радва на кученцето.

Вече бяхме в началото на октомври. И този месец си имаше крилата фраза: „Ще ти дам ключ към мен. Накарай ме да се почувствам виновна!” Това съм запомнил при една от визитите ù. Не си спомням по какъв повод ми го каза. Май ми го изтърси ей така, без повод. Желанието ми да си изясним причините и същността на лятната ù игричка с мен беше изчезнало. Остана ми само гадно усещане за нещо, което не е трябвало да се случва и след като се е случило, че се е случило по най-тъпия начин. Продължавах да ходя, като ударен с мокър парцал по главата и да живея на половин обороти. Нищо не ми се правеше. Запознавах се с разни жени, които нищо не ми говореха. Така ми беше влязло под кожата това същество, че нямаше излизане. Всеки път като я видех и ми се свиваше душата. Оставих я да вършее, където си вършее, и тя пак идваше в офиса, когато имаше нужда от професионален съвет или нещо, свързано с работата ù. Подготвяше се ново пътуване в чужбина. Вече си знаех задачите. Трябваше да съм на линия, ако се наложи нещо спешно да се преведе писмено.

Така и стана. Една вечер към шест ми се обади и ме помоли да отворя пощата ù, за да преведа отново някакъв текст, който после да ù изпратя. Отворих я и какво да видя. Точно до съобщението, което щях да превеждам, се мъдреше и съобщение от някой си „Пембения” (цветът е променен от съображения за защита на личните данни). Така беше подписано. Този път зарязах благоприличието и го прочетох. Защо ли го направих? В съобщението си Пембеният се жалваше от факта, че... Няма да навлизам в подробности, защото това е кореспонденция на друг човек. Само ще кажа, че бяха пълни простотии и сълзливи сантиментални лигочи, неграмотно написани и с правописни грешки.  Основното, което искам да кажа е, че Пембеният я беше изпратил до летището. А когато аз я питах иска ли да я закарам, ми отговори, че щели да я карат колеги. Това е едно от нещата, които най-много ме дразнеха във Фаустина – мискинлъкът ù. (Бележка под линия: Мискинин – диалектно; злонамерен дребен пакостник, злосторник). Вместо да застане открито и да  каже -  виж, аз си имам човек до мен и не желая твоята интимност, тя няколко пъти през лятото ми представяше същия този мустакат чичко с физиономия на плъх като неин познат, когато е идвал до офиса или в близкото кафе да я чака. Факт е, че той не е единственият човек до нея. Има и приходящи. Въпреки това, дребните ù лъжи, кокошкарските ù увъртания, селските ù манипулации, двуличието ù, тотално ме вадеха от равновесие.

Оставям настрана лирическите отклонения и се връщам на повествованието. Веднъж прочел „откровенията” на Пембения и установил за пореден път склонността ù към дребни, повтарям с големи букви ДРЕБНИ лъжи, нямаше как да не разровя и останалата кореспонденция. Я да видим що за познат е този. Благодарят ли му, че го има и въобще - какво става? Установих, че по същото време (края на юли), когато аз бях ухажван едва ли не денонощно, Пембеният също беше получил своята порция нежности. Поне за това говореха нейните писма. Към широко скроеното сърце и прелестите на Фаустина в онзи момент се бяха устремили двама гъзорези, а тя с лекота и умение беше дриблирала с два чифта топки. Дали нямаше и още скрити участници в играта? Установи се и още един.

Тук вече викам на помощ античния хор, чиято роля е да пресъздава особено напрегнатите ситуации в древногръцките трагедии, пеейки зад кулисите за особено ужасяващите случки и събития в пиесата.

ХОРЪТ (пеейки по произволна мелодия): „Вижте този беден човек. Седнал зад компютърчето си, за да помогне на любимата жена, която с омайния си глас на сирена го приканва да се притече на помощ на една бедна девица, изведнъж открива, че девицата не е съвсем девица, а си е баш... и това дълбоко го наранява. Досега нещастникът е вярвал, че е имал една седмица през лятото само за него с девицата. Да, тя му е била шута после, но тази седмица е била само негова и той къта на топло в сърцето си спомена от нея. Нещо повече, тази седмица му е давала и плахата надеждица, че може би, един ден, кой знае, Фаустина може да реши да повтори играта си с него и дори да остане и за по-дълго. Сега разбира, че надеждицата му е абсолютно безпочвена. Всичко е рухнало. Какво да прави човечецът? Да се напие и да ù тегли една майна, когато му се обади да го пита какво става с превода ù или съвестно да си свърши работата, защото любимата е на зор и в чужбина и няма кой да ù помогне?”

Дишайки дълбоко, човечецът решава да бъде съвестен. Все пак не трябва да се засягат и интересите на клиента на девицата. Това е важно за нея, така че събирайки последни сили, започва да превежда  и това е най-трудният превод, който му се е случвало да прави. След 45 минути вече го е изпратил и решава да се прибере вкъщи и там да си ближе раните. Девицата се обажда с весело гласче да му благодари. При нея всичко е наред. Клиентът е доволен, работата е свършена. Възпитанието ù на „гранд дама” я задължава да каже едно мерси на помощния си персонал. Само че, помощният персонал въобще не е на кеф и това му личи и по гласа.

Отново в действие влиза омайващото гласче: „Ще ми кажеш ли какво ти има? Защо си тъжен? Кажи ми, моля те?”

Фауст с изненада установява, че тази жена винаги може да го накара да се почувства и още по-тъпо и по-гадно, точно когато си е мислел, че по-гадно от това няма. Сега трябва с погнуса и омерзение да ù обяснява защо се чувства така, както се чувства. Като че ли тя не знае какви ги е насътворила (нейна терминология). Невинността, която струи от милото гласче, е невероятна: „Е, сега, големи хора сме, като си дойда, ще се разберем. Ще говорим. Щом се върна, ще ти се обадя. Този път обещавам, че ще говорим”. Очевидно девицата си мисли, че винаги ще може да се измъкне с приказки. Или просто гледа да отложи още малко момента на прекратяването на всякакви контакти, с оглед, ако ù се наложи, пак да ползва услугите на човечеца, докато е в чужбина, пък после, майната му.

На Фауст въобще не му е до приказки.

В душата му се загнездва усещането за нещо гнусно и хлъзгаво, до което се е допрял и от което не може да се изчисти. Защо обаче продължава да си мисли за нея?

Омерзение ли е, погнуса ли е, любов ли е, какво е? Може ли, като видиш една жена, да искаш да я прегърнеш и да не я пускаш (и останалото), а в следващия момент, щом заговори, да ти идва да я удариш с нещо тежко по главата? И то жена, която не ти е съпруга и не живееш заедно с нея. Решава, че повече няма да търпи пренебрежителното отношение на Фаустина. Ясно е, че не е свирил и няма да свири соло китара. Но ще си търси правата като част от оркестъра и то - в групата на първите цигулки.

И този разговор не се осъществява. Връщайки се, Фаустина се затичва насам-натам като подгонена хлебарка и пак няма време за Фауст. Не че на него вече му пука за каквито и да било разговори. Нещата са ясни и недвусмислени. Всичко, което иска, е да има своята част от тортата. Казва си: Тя вече веднъж ми даде, постоянно дава и на други. След като критерият за Пембения е, че ù е помогнал, значи и аз имам право, след като ù помагам и след като си губя времето с нейните проблеми. Освен това имам и много други неща (които няма да изброявам от скромност). Само че Фаустина не мисли така. Тя съвсем неглижира Фауст и го оставя цели седмици без компанията си: претекстът е вечният – баба, приятелки, кучета и нито дума за мъже. На Фауст определено започва да му писва. Търсят го само по работа. Да, тя му е предложила след завръщането си да ходят да работят заедно в чужбина, защото е получила такава оферта от клиент. На Фауст му звучи несериозно, но ù казва: ”Добре. Заминаваме. Заедно ли ще живеем?” „Да”, отговаря Фаустина не много убедително. Освен това, тя го е запознала с нейни клиенти, за които той да свърши нещо и да получи хонорар. Фауст ù предлага да делят хонорара му. Тя отказва.

Всички тези подробности не го интересуват чак толкова. Това, което е важно е, че той вече е вкусил от плода и иска пак. Казва си: „Ако не ме беше омайвала лятото и не ми беше дала да опитам от тялото ù, сигурно щяхме да имаме нелоши колегиални отношения. Сега обаче, след като знам за какво става въпрос, си искам моето и няма да мирясам.” Тъй като няма друг избор (всякакви срещи по извън правни поводи се отказват), отново прибягва до доброто старо право за посредник. Тя е силната в тази правна област. Няма ли да му помогне с ценен съвет? Още повече, че става въпрос за клиенти, с които тя го е запознала. След тридневни обещания за работна среща и това се случва. Фаустина идва в офиса един петък следобед, готова да помогне.

Пристига в уречения час и Фауст се чувства върховно. Усмивката на Фаустина изтрива  всякакви лоши спомени, мисли и чувства. Колко е хубаво да я вижда до себе си, да обсъждат разни неща, да се смеят, да мислят заедно. Дава си сметка, че винаги, когато е разсъждавал по даден казус, за който го е питала или когато разсъждават заедно, мисълта му тече бърза и ясна, и се сеща за неща, които отдавна е забравил, че е знаел. Винаги с удоволствие е работил по нейни проблеми. Винаги е дишал с пълни гърди и се е чувствал стократно по-жив и щастлив, когато са били заедно, когато тя е споделяла с него и най-незначителните неща от живота си, когато е проявявала и най-малкия намек за взаимност и близост. Фаустина е усмихната и весела. От време на време се задълбочава и леко чумери веждите си, явно размишлява. После пак се смее. Фауст разбира, че всички тези негови самотни разсъждения за парче от тортата са били утешителна самозаблуда. Всъщност, той иска или цялата торта, без да я дели с никой, или нищо. Няколко часа излитат и тя става да си ходи. Има още много срещи, така че тръгва на момента.  Прегръща я нежно и я целува по ушите. Много е красива и лъчезарна. Разбират се да се чуят по телефона към осем вечерта, за да уточнят още нещо по работа.

Обаждам ù се. От лъчезарната Фаустина няма и следа. Посърнала е и говори мрачно и с мъка в гласа. Мой ред е да я питам какво става. След няколкоминутно увещаване разбирам за проблема ù. Срещнала се е с Пембения привечер и той я е обвинил, че я е видял да ме прегръща и целува в офиса, тъй като е висял два часа отсреща в кафенето, докато сме работили. (Егати инфантилната селска история!) Обиждал я е и я е ударил. Тя беше много разстроена. Страшно ме хвана яд. Един от малкото нормални и весели следобеди, който съм имал с нея и някакъв си Пембен да разваля само след минути хубавото ù настроение. Този човек определено ù влияеше много зле. То си му и личеше, че не е читав. Казах ù, че отивам при нея. Отказа. Сигурно Пембения чакал някъде навън и после щял да ù стъжни живота. Казах ù, че нищо страшно не може да стане. Категорично ми забрани да отида. Опитах се да я утеша доколкото мога и затворих телефона в плен на доста смесени чувства. Защо позволяваше на някакъв мустакат чичо да ù се бърка в живота по този начин? За пари ли, или заради грижите му за нея? Дали пък това не беше любов? Доста объркан и ядосан от безсилието си, поради факта, че дори в такъв момент отказва да ме види, ù написах СМС, че за мен Пембения не е мъж,  и че ако е имал някакви претенции, защо не се е качил до офиса да се разбере с мен, а не после да я пердаши.

Веднага получих обратно обаждане. За най-голямо мое учудване, започна да го защитава. Веднъж започнала, не можах да я спра. А и това беше един от редките ù моменти на откровение с мен. Заслушах се какво ще ми каже за живота си. Имахме час и половина разговор. Всъщност – пак монолог. Оставих я да се изкаже този път, без да се дразня. От думите ù все повече оставах с убеждението, че е някаква безмозъчна мазохистка. Това, което запомних, е как приятелките ù ù  казвали, че е много луда и че сигурно следващият ù приятел нямало само да я бие, ами щял и да я заколи. И затова трябвало да отиде на психиатър. След като се наслушах на какви ли не глупости, реших да разведря малко обстановката с някой виц. Казах ù, че прилича много на перничанката от вица. Тази, която се запознала с някакъв, завела го у тях и той я... след това пил, след това я набил и така три пъти подред. Най-накрая перничанката си казала – „те тоя май е стабиуен.” Почти веднага ми затвори телефона. Както сладко ми говореше, изведнъж ù се приспа и ми затвори.

Явно битката с Пембения нямаше да е лесна. А към момента се очертаваше и като невъзможна. След като тя беше на негова страна, нищо не можех да направя. Дадох си сметка, най-накрая, че съм се заел да създавам отношения с човек, който е много далеч от нормалните взаимоотношения между мъж и жена. Очевидно живееше в някакъв друг свят, паралелен на моя. В нейния открих доста простотия и примитивизъм. Жената, с която исках да живея, беше зависима от някакъв каруцар, женен, даже и с внуци, който по необясними за мен причини я държеше в подчинение, дори емоционално. Питах се как е възможно една културна, интелигентна и образована жена да се подчинява на такъв човек. Явно не беше нито културна, нито интелигентна, а просто примитивна и природно интелигентна. Лошото е, че май беше и без възпитание. Всичко, което демонстрираше с мен и с повечето хора, май беше само някакво лустро, а истински Фаустина се разкриваше единствено във връзката си с Пембения. Главната битка се очертаваше с Фаустина, не с Пембения. Дали можех да  преодолея нейната инфантилност и ограниченост? Да ù отворя очите и за друг вид отношения?

Пак ме върна на изходна позиция. Нямаше да има торта, дори и на парчета. Щеше да има нищо. То вече го и имаше. Всъщност нищото си беше там, от самото начало, а това, което аз си мислех, че е нещо, всъщност пак си беше нищо, някакъв театър, моментна игрица, в крайна сметка нищо.

Цялата събота след разговора се мъчих да си събера главата. Денят мина еднообразно и сиво. Опитах се да работя, не се получаваше. В неделя ми стана страшно чоглаво. Лежах си на кревата без желание да правя каквото и да било. Обади ми се Фаустина да ме пита докъде съм стигнал с една преписка. Прииска ми се много да я видя. Поне за малко, поне за половин час. Помолих я да дойде да се видим. Пак се оказа, че много бърза, че баба ù седи облечена и я чака да я изведе, и че ако не го направи веднага, баба ù щяла да се изпоти и като я изведе навън, да изстине. Но да не съм бил тъжен, защото не съм сам и защото „аз мисля за теб...” Веднага след това ми затвори. И тогава... Е, сега вече ми прекипя. Поне да беше измислила някакво друго оправдание, че не иска да ме вижда. Оправданията ù ми бяха излезли като цирей на носа. Не я понасях, като започнеше да ми говори тези глупости. Не можах дори да ù кажа да престане с тези идиотщини. Затова седнах и ù написах, че не съм съгласен повече да ме държи в девета глуха. Имаше и няколко откровени реда за това, какво мисля за Пембения, както и мои жалби заради самотата ми без нея. Беше си зов за внимание. Нали ми беше казала, че ключът към нея бил да я накарам да се чувства виновна. Тайно се надявах, че ще се почувства поне малко виновна. Написах ù още, че е егоцентричка и че трябва да ходи да се лекува. Пуснах ù мейла към 11 вечерта.  Веднага получих СМС: „Благодаря ти за това, което си ми написал. Ще се погрижа ЗА СЕБЕ си”. Понеже въобще не е егоцентричка, нищо друго от писмото ми не ù беше направило впечатление. Единствено това, че съм я нарекъл егоцентричка.

Беше началото на ноември. След като ми се обади веднъж с умрял глас по работа, изчезна. Нямаше я около две седмици. Аз не ù се обаждах, тя не се обаждаше. Явно, вместо да я накарам да се чувства виновна, бях засегнал някаква много чувствителна част на инфантилната ù душица.

Една събота, следобед, докато си седях в офиса и си оправях документите, изведнъж вратата се отвори и ето ти я Фаустина. Изглеждаше по-скоро несигурна, но леко ми се усмихна и влезе. „Дойдох да си взема нещата и се махам от офиса ти” ми каза. Нямаше какво да ù кажа или направя. Без особена надежда и въодушевление ù казах, че не искам да се махне, че искам да остане. „Не, решила съм го”, ми каза. Вече бях приел, че за нищо не се разбирам с нея и се опитвах да я забравя. Само дето ме болеше душата. Не е справедливо толкова много да искаш да си с един човек, а той да няма никакво отношение към теб. Разбира се, размениха се обичайните любезности, „нека да си останем приятели и дъра-бъра”, но това беше.

Така си отиде.