Личо беше на 82 години. Възраст достолепна, достойна за уважение. Имаше деца, ала те бяха в столицата. Там животът бе друг-забързан, оживен, динамичен.
Личо бе работил цял живот в строителството. Имаше къща на два етажа, хубава, измазана.
Ала децата отидоха студенти в София и после останаха да живеят там. Какво предлага малкият град? А работа? Тук беше пълно с хора на преклонна възраст, младите-малцина, отглеждаха потомството си в едно с родителите.
Бе свикнал той да живее сам, сутрин ходеше в близкото кафене, там, имаше двама-трима приятели самотници, говореха за политика и пийваха кафенце.
После минаваше през магазина, купуваше хляб и някоя консерва, но винаги имаше храна за Моцарт, така наричаше котето си Личо.
Много хубаво мяукаше, гласчето му бе звънко и трепетно. Затова мъжът го кръсти така-Моцарт.
Те двамата , заедно с телевизора и радиото после осмисляха ежедневието си. Понякога купуваше и вестник. Запознат с новините, той със спокойствие и някак тъжно прекарваше дните си.
Истинско празненство бе, когато Мария или Илия решаваха да му дойдат на гости. Толкова място, а той си седеше в хола и понякога в кухнята. Не отвикна да не пуши. Обичаше цигарения дим. Почти не пиеше, макар да имаше вино и ракия.
Понякога летаргично лежеше на дивана, пушейки, разговаряше с въображаем приятел.
-Ех, Илийка, толкова голяма къща, харесай си една женичка, пък си делете самотата-говореше съвестта.
-За какво ми е жена, моята се помина на 64-години, милата, не мога да я забравя…А забравя ли се такава жена? Обичахме се! Навремето, бе приказно красива, роди ми две деца, винаги гледаше да има за семейството. След тежката работа се връщах преуморен, а тя-сготвила, изчистила, децата нахранила…
Ако не беше този рак, щяхме още да си живеем добре. Тя бе истинска благословия! Жена-прекрасница! Ех!...- и сълзи мокреха лицето му
Имаше той доброжелателки. Имаше къща, двор 2 декара и беше изгодна партия.
Винаги трудолюбив, ала и човечен, чертите му оставаха хубави дори на 70-т години.
Понякога времето изтича като пееща вода.
Децата му бяха добре, имаше трима внука, какво да иска от живота!
Лека-полека навърши 80-т, после минаха и две години…
Един слънчев, но и хладен ноемврийски ден, отиде до по-далечния магазин, за цигари и сирене. Видя пред себе си една жена. Тя пазаруваше много. Чакаше и своя ред
-За децата ми, останали тук, а аз живея във Виена. Не пожелаха да дойдат- споделяше с продавача-непознатата.
Личо се замисли. Какви съдби!
-Г-жо, но вие там добре ли живеете?
-Да! Сравнително добре, гледам възрастни хора и ми се отплащат отлично. Вече 14-т години.. .--Но мисълта ми е за България, за дъщеря ми. Има бебе на 8 месеца.-Да помогна някак, не само финансово!
Личо я загледа. В бръчките и косата сякаш преоткри неговата любима. Жената бе културна, пряма, истинска.
- Да ви помогна с багажа?- намеси се той
-Г-не, благодаря ви, не се притеснявайте!
-Моля Ви, за мен е удоволствие.
Купи само вестник и взе покупките на жената.
-Приятно ми е, аз съм Илия- каза той
-Наричат ме Лидка -Не сме ли се засичали някога?
-Не помня, възможно е, -промълви Личо
-Ето там живея!- и посочи къща на три етажа тя.
-Вие сте Лидия! Не познавахте ли жена ми? Тя се помина отдавна, Вивиян се казваше.
-Разбира се! Да! Тя бе с дълги руси коси, с тяло на газела, със сиво-сини очи.
-Съжалявам, че сте сам- неловко каза тя.
-Такъв е животът- промълви Личо.
Истината и равносметката са съжаление идват после…
-Бъдете благословен! Благодаря, че ме придружихте!
Личо се усмихна . А след минути си даде сметка, че скоро не е чувствал подобна пълнота.
Обичта тропаше по вратата на съзнанието, душата бе пълна.
Съкровеността е знаменател, пречистването- щастие.
© Ана Янкова Все права защищены