Личо беше на 82 години. Възраст достолепна, достойна за уважение. Имаше деца, ала те бяха в столицата. Там животът бе друг-забързан, оживен, динамичен.

Личо бе работил цял живот в строителството. Имаше къща на два етажа, хубава, измазана.

Ала децата отидоха студенти в София и после останаха да живеят там. Какво предлага малкият град? А работа? Тук беше пълно с хора на преклонна възраст, младите-малцина, отглеждаха потомството си в едно с родителите.

Бе свикнал той да живее сам, сутрин ходеше в близкото кафене, там, имаше двама-трима приятели самотници, говореха за политика и пийваха кафенце.

После минаваше през магазина, купуваше хляб и някоя консерва, но винаги имаше храна за Моцарт, така наричаше котето си Личо.

Много хубаво мяукаше, гласчето му бе звънко и трепетно. Затова мъжът го кръсти така-Моцарт.

Те двамата , заедно с телевизора и радиото после осмисляха ежедневието си. Понякога купуваше и вестник. Запознат с новините, той със спокойствие и някак тъжно прекарваше дните си.

Истинско празненство бе, когато Мария или Илия решаваха да му дойдат на гости. Толкова място, а той си седеше в хола и понякога в кухнята. Не отвикна да не пуши. Обичаше цигарения дим. Почти не пиеше, макар да имаше вино и ракия.

Понякога летаргично лежеше на дивана, пушейки, разговаряше с въображаем приятел.

-Ех, Илийка, толкова голяма къща, харесай си една женичка, пък си делете самотата-говореше съвестта.

-За какво ми е жена, моята се помина на 64-години, милата, не мога да я забравя…А забравя ли се такава жена? Обичахме се! Навремето, бе приказно красива, роди ми две деца, винаги гледаше да има за семейството. След тежката работа се връщах преуморен, а тя-сготвила, изчистила, децата нахранила…

Ако не беше този рак, щяхме още да си живеем добре. Тя бе истинска благословия! Жена-прекрасница! Ех!...- и сълзи мокреха лицето му

Имаше той доброжелателки. Имаше къща, двор 2 декара и беше изгодна партия.

Винаги трудолюбив, ала и човечен, чертите му оставаха хубави дори на 70-т години.

Понякога времето изтича като пееща вода.

Децата му бяха добре, имаше трима внука, какво да иска от живота!

Лека-полека навърши 80-т, после минаха и две години…

Един слънчев, но и хладен ноемврийски ден, отиде до по-далечния магазин, за цигари и сирене. Видя пред себе си една жена. Тя пазаруваше много. Чакаше и своя ред

-За децата ми, останали тук, а аз живея във Виена. Не пожелаха да дойдат- споделяше с продавача-непознатата.

Личо се замисли. Какви съдби!

-Г-жо, но вие там добре ли живеете?

-Да! Сравнително добре, гледам възрастни хора и ми се отплащат отлично. Вече 14-т години.. .--Но мисълта ми е за България, за дъщеря ми. Има бебе на 8 месеца.-Да помогна някак, не само финансово!

Личо я загледа. В бръчките и косата сякаш преоткри неговата любима. Жената бе културна, пряма, истинска.

- Да ви помогна с багажа?- намеси се той

-Г-не, благодаря ви, не се притеснявайте!

-Моля Ви, за мен е удоволствие.

Купи само вестник и взе покупките на жената.

-Приятно ми е, аз съм Илия- каза той

-Наричат ме Лидка -Не сме ли се засичали някога?

-Не помня, възможно е, -промълви Личо

-Ето там живея!- и посочи къща на три етажа тя.

-Вие сте Лидия! Не познавахте ли жена ми? Тя се помина отдавна, Вивиян се казваше.

-Разбира се! Да! Тя бе с дълги руси коси, с тяло на газела, със сиво-сини очи.

-Съжалявам, че сте сам- неловко каза тя.

-Такъв е животът- промълви Личо.

Истината и равносметката са съжаление идват после…

-Бъдете благословен! Благодаря, че ме придружихте!

Личо се усмихна . А след минути си даде сметка, че скоро не е чувствал подобна пълнота.

Обичта тропаше по вратата на съзнанието, душата бе пълна.

Съкровеността е знаменател, пречистването- щастие.