Личо беше на 82 години. Възраст достолепна, достойна за уважение. Имаше деца, ала те бяха в столицата. Там животът бе друг-забързан, оживен, динамичен.
Личо бе работил цял живот в строителството. Имаше къща на два етажа, хубава, измазана.
Ала децата отидоха студенти в София и после останаха да живеят там. Какво предлага малкият град? А работа? Тук беше пълно с хора на преклонна възраст, младите-малцина, отглеждаха потомството си в едно с родителите.
Бе свикнал той да живее сам, сутрин ходеше в близкото кафене, там, имаше двама-трима приятели самотници, говореха за политика и пийваха кафенце.
После минаваше през магазина, купуваше хляб и някоя консерва, но винаги имаше храна за Моцарт, така наричаше котето си Личо.
Много хубаво мяукаше, гласчето му бе звънко и трепетно. Затова мъжът го кръсти така-Моцарт.
Те двамата , заедно с телевизора и радиото после осмисляха ежедневието си. Понякога купуваше и вестник. Запознат с новините, той със спокойствие и някак тъжно прекарваше дните си.
Исти ...