ЛИТЕРАТУРНИ ЗАПИСКИ ПО ХОРИЗОНТАЛА

– Времената текат, приятелю, но не се променят – въздъхна Любомир и отпи от уискито. –  Нищо не се е променило – постоянно те връхлитат напращели момиченца, жадни да слава и склонни да те дарят с ласки, само и само да им речеш – Дааааа, има нещо у теб.

– Стар коцкар си беше и си остана – подсмихна се Добромир. – Не мирясваш, а одъртя вече.

– Че защо да мирясам, нали ти рекох и тогава, и сега сами се навират в ръцете ти. Помня едно време, на едни по-буйни години бях консултант в студентска бригада на млади писатели студенти. Леелеее, що девойки минаха през ръцете ми. За поетки – не ставаха, но ламтяха за слава, приятелю, искаха да се видят отпечатани в „Пулс“, „Народна младеж“… И когато някоя успееше да пробие, то сякаш бе уцелила шестица от тотото. Една ме чакаше пред бунгалото, друга вътре в него. Помня, че „Пулс“ излизаше в 10 000 тираж тогава и се басирам, че половината от тиража беше изкупуван от родата й.

– Ех, горките момиченца, ти си убиец на невинни детски мечти бе, Любомире, поне да беше се задомил с някоя от тях.

–Аааа, не, такава грешка не. Още мама навремето ми рече да се пазя от поетеси и никога да не се женя за такава. А те сами се навираха в ръцете ми. Идваше някоя и още от вратата започваше да ми шепне за жаравните си пръсти и трептящата си плът.  И докато слушам нескопосаните й строфи, тя вече е свалила бикините и се е намърдала под завивките.

После животът си знаеше своето. Завъртах я насам натам из някое кафене или клуб, показвах я на този или онзи, преотстъпвах я, някоя редакцийка се прежалваше да й пусне стиховцете в рубрика „Стихове под линеала“, и така един-два месеца момичето живееше своята кратка слава, докато не идваше лятната ваканция, аз ставах зает, а после постепенно животът си поемаше по релсите. След половин година, една или две се поомъжваха, раждаха деца и забравяха за младежките си заблуди и вдъхновения.

– Това добре, наживял си се, а сега?

– Сега е още по-лесно, приятелю, влез в интернет. Знаеш ли колко сайтове има, където куп скучаещи домакини висят ката ден и ронят бисер след бисер. Вярно,“Пулс“ пак излиза, но за да влезеш между страниците му трябва… и аз не знам какво трябва. А сайтове за поезия бол. Регистрираш се, а най-добре с два-три ника. Изравяш няколко по-жарки стихотворения от времената, когато с имал коса и си нямал шкембе. Тургаш някое посвещение – На Я, или Ю, или Джу. Единият ти ник хвали някоя набъбнала от желание девойка, другият я плюе, ти с първия се хвърляш мъжки да защитаваш невинното крехко създание и в един момент тя става твоя. Започвате да си говорите в сайта с буримета. Няма значение, че не знаеш какво е това. Но тя пише стих, ти го допълваш. И обратното. Коментираш я. Сравняваш я … с Дора Габе, с Емили Дикинсън, с… Далчев. Абе който се сетиш. Твоята Емилия. Започваш така да я наричаш. И тя започва да се чувства твоя. После на лични й пишеш нежно лирично писмо, обясняваш й колко си впечатлен от невероятната й образност и метафоричност, дълбочина и зрялост на стиха, започвате да си говорите и от твоята Емилия тя наистина става твоя – разменяте, скайп, телефони, чукате си среща, тя идва вече разтопена, задъхана, примряла, а най вече попогледнала в интернет името ти – че то днес в УИКИТО кой ли не може да си направи страница, трябват ти само няколко линка към тук-там публикувани статии за теб, с които да удостовериш, че ти си точно тоя и реално си значим, и готово. В един сайт щяха да се избият за мене. После разбрах, че две потребителки, които се засекли на Женския, щели да си изпоскубят косите – Не го пипай, той е мой – крещяла едната. – Друг път твой, ти нямаш душевност, която да разбере лиричната му душа – отвръщала другата.

– Боя ще си изядеш някъде, Любо. – засмя се пак Добромир.

– Ти пък бой, ма то самò ти се навира, идва запъхтяно, натопорчено, блага дума да му речеш и е твое. Момент – телефонът на Любомир иззвъня. – Здравей, принцесо, как е моята муза днес, кой какво ти писал в сайта? Че ти куцат римите ли? Ти що не отговори на оная кокошка да си погледне ямбите и хореите, дето са вмирисани на нафталин? Аз ли да те уча? Сръфай я да не те закача повече. Ти си пиши както знаеш, писанчето ми, демокрация има сега, свободааа, както го чувстваш момичето ми. Какво ти казала тя – че римната двойка гроба-утроба е от памтивека и мухлясала ли? И ти се ядосваш за подобни глупости? Остави я тази изкукала бабка, тя не знае на кой свят е. Пиши си както си знаеш и можеш, момичето ми. Чакам те в събота, любов моя, жаден съм за теб. И за поезията ти, сладурче, и за поезията ти….

Любо остави телефона, гаврътна още един гълток уиски и се усмихна към Добромир.

– Времето тече, приятелю, а нищо не се променя. Шест пъти ме викаха и за жури на конкурси. Още от първите редове знам коя е готова, напъпила, ще ревне като вдовица за …. После, като й дадеш някоя наградка, о, тя идва при тебе, благодари ти, бута ти книжка в ръцете, ами то само да се протегнеш – само месò, самò дошло. Нищо преходно няма. Бай Радой си го беше казал навремето – Поибе съ, поибе съ, пък стане пуитесъ.

(Следва продължение)