Малка искрица в сърцето ми свети и надеждата, че ще се върнеш при мен, тази нощ е особено топла. Както някога ще бъдем двамата, аз и ти, само двамата. Помниш ли как ми обещаваше всичката топлина на света? Прегръщахме се и мечтаехме в мислите си. Приглушена светлина и присъствие на книги, двамата сред тях по-заедно отколкото беше възможно да осмисля. Заедно търсим истината. Точно това си представях тогава и точно това си представям сега. По-топло от всякога. По-силно от тегнещата топлина наоколо. Толкова ми е топло, а навън е зима. Опитвам се да оздравея от болестите, които пипнах. Най-отдавна се е заселила у мен депресията, но мисля, че скоро ще си отиде. Дали наистина някога съм говорила на теб? Успя ли да чуеш сърцето ми сред всички тези мои думи и сред всичкото това мое мълчание! Успя ли да усетиш светлината в очите ми, която ти запали там?
                    Да повярваш в човек е трудно, но да повярваш в жена сигурно е мъчително болезнено, ако тя те обича, но не може да ти даде това, което заслужаваш. Да се разхождам вечер с теб е вълшебно независимо дали по измислени или по истински пътища. С теб вярвам истински в измислените неща и си измислям, че вярвам в истинските. С теб си измислих живот и продължих да си фантазирам, докато не ми останаха сили. Сега съм на ръба на фантазьорския си живот. Въпросът е в кой свят ще падна - но преди това да се случи ще измисля една приказка.
                    Някога, когато хората не знаели що е музика, тя се разхождала свободно сред тях. Пеела им песни за измислени светове, тъкмо толкова нереални, колкото била тя. Сега, имайки музикални инструменти и много песни в спомените си, е трудно да си представим как, но тя пеела много хубаво и омагьосвала душите им. Някога отдавна мракът бил толкова плътен край хората, че можели да пипнат всеки край на вселената и да не се опарят, можели да видят всяка истина. Така една вечер музиката се спряла край един млад умен човек и прошепнала в ухото му: „Ти ще обичаш“. Той се почудил какво означава това, защото още не можел да говори, но разбрал смисъла му. Прокарал ръка по небето и нарисувал път към луната. Така била създадена Любовта.
                    Този човек е далечен твой или може би мой праотец и всяка дума още тежи на мястото си. Представи си колко тежест се е натрупала през времето и пространството, за да достигне до нас. Колко тежка е станала тази лунна пътека от болката на добри влюбени хора.
                    После музиката пристъпила към една девойка, хванала ръцете ѝ и рекла: „Ти ще танцуваш“. Девойката нямала избор освен да започне да танцува под звездите и момъкът да се влюби в нея.
                    Нашите прародители са имали също толкова силни мечти, колкото и ние. Но са вплели в звездното небе милиарди тайни, които да ни помагат да търсим пътя към истината. Какво станало с девойката и младежа? Историята мълчи. Но не мога да не отбележа, че щом ние съществуваме, значи и любовта е причината. Сега си представи, че сме същите онези младеж и девойка. Какво ще направим, за да съществува светът такъв, какъвто е днес? Какви наши действия ще породят толкова далечно бъдеще, в което хората да мечтаят и да мислят за нас, за предците си? Някои хора не вярват в любовта. Но лунната пътека, стълбата към луната, въжето спасител за всички влюбени са отблясъци върху невидимите сълзи на времето. Единственото вечно нещо на този свят е стремежът ни към красота. Колкото и да е странно - не държа да живея вечно с теб, дори не държа да знам, че ме обичаш. Държа да знаеш, че аз ще те обичам винаги. 

От твоя най-добър приятел