Антония нетърпеливо очакваше неговото обаждане. Вече беше 17:45, закъсняваше с 15 минути, отново... А и беше обещал, отново... Да, обещания, каква глупост само. Да му вярва - още по-голяма глупост. След всичко, което ù причини, след толкова много време и толкова лъжи, тя все още му вярваше и се надяваше. Искаше да му се ядоса, да го изхвърли завинаги от живота си, но не можеше. Мразеше единствено себе си, защото си позволи да се стигне до тук.   
   "Какво да правя сега?" - искаше ù се поне веднъж да може да отговори на този въпрос, сама да вземе решение. Животът ù беше подчинен на него, съобразен с неговото свободно време. А тя, тя беше просто един придатък към привидно перфектния му живот.   
    За 3 години тя се забърка в толкова каши, че цялото време на света нямаше да ù стигне, за да ги оправи. Вече дори не можеше да се познае, не знаеше коя е. Ако трябваше да се опише с една дума, то тя ще е "любовница". И щеше да е напълно достатъчно, за да даде ясна представа как минават дните ù.   
   От момента, в който се запозна с него, сякаш проклятие висна над нея. Опияняващата любов изчезна след първите 3 месеца и признанието му, че е женен. Остана само онази, болезнената любов. Любовта, от която се опитваше да се скрие, да избяга, а всъщност се стремеше точно към нея. Заради него напусна работата си, спря да се вижда с приятели, почти забрави за семейството си. За нея съществуваше само той, неговите желания, проблеми, комплекси... И как да бъде по-различно, щом беше финансово зависима от него. Каква глупачка само, да напусне прекрасната си работа, за да стои затворена между четирите стени на НЕГОВИЯ апартамент, да се вози в НЕГОВАТА кола и да харчи НЕГОВИТЕ пари. И всичко това с надеждата да получи малко любов в замяна. А тази така жадувана любов все повече бягаше от нея. Тръгваше си всеки път, когато той трябваше да се прибере при семейството си, всеки път, когато оставяше след себе си само измачканите чаршафи и голямата празнота.   
   "Сигурно и него го боли" - много удобна заблуда, почти толкова, колкото клетвите му в любов. Опитваше се сама да си повярва, но не се получаваше. Стана 18:00, а той все още не се обажда. Но нищо, ще се реваншира с някоя скъпа дрешка или бижу. За толкова много време не успя да го накара да разбере, че искаше него, а не скъпите му подаръци, компенсиращи неговата липса.   
   А толкова много неща искаше, за толкова много беше мечтала... И най-вече за любовта, която ще даде смисъл на всичко, ще направи света розов. А точно тази така мечтана любов ù отне всичко, уби мечти, идеали, ценности, а след това избяга. Вече дори не беше сигурна, че го обича или всичко е просто навик и принуда. Все по-често поглеждайки се в огледалото, Антония виждаше просто една бледа сянка, напомняща за предишното ù аз. Сянка, която сега нашепваше "любовница". Телефонът звънна, точно навреме, за да потвърди това. Беше кратък, но достатъчно ясен:  
 - Няма да дойда, ще вечерям с жена ми.