Понякога октомврийският вятър, освен листа, довява и неизбежните въпроси за това как и защо нещата се случват по начина, по който се случват. Откриваме се в средата на двор, с леген с пране в ръцете и куп тревоги в душата си и няма как да не си зададем въпроса как сме се озовали тук. А след това си поемаме дъх, взимаме малкия гащеризон и щипките и се захващаме за работа. Бостанското плашило ни гледа съчувствено от другия край на градината – дори то не може да прогони спомените. И аз не мога – това е просто октомври.
Спомням си бръчките покрай очите на Стефан, когато ми каза. Тежка е работата на вестоносците в историята. Чудя се какво ли му е било на най-добрия ми приятел да ми съобщи, че са закарали майка ми в спешното. Колко тежко е да носиш този товар, да имаш властта да промениш живота на някого и задължението да промениш живота му завинаги. Дали се е замислил никога да не ми каже за тежката диагноза?
Да имам нужда от утеха беше ново за мен. Бях свикнала да правя чай (с уиски) на пр ...