Понякога октомврийският вятър, освен листа,  довява и неизбежните въпроси за това как и защо нещата се случват по начина, по който се случват. Откриваме се в средата на двор, с леген с пране в ръцете и куп тревоги в душата си и няма как да не си зададем въпроса как сме се озовали тук. А след това си поемаме дъх, взимаме малкия гащеризон и щипките и се захващаме за работа. Бостанското плашило ни гледа съчувствено от другия край на градината – дори то не може да прогони спомените. И аз не мога – това е просто октомври.

            Спомням си бръчките покрай очите на Стефан, когато ми каза. Тежка е работата на вестоносците в историята. Чудя се какво ли му е било на най-добрия ми приятел да ми съобщи, че са закарали майка ми в спешното. Колко тежко е да носиш този товар, да имаш властта да промениш живота на някого и задължението да промениш живота му завинаги. Дали се е замислил никога да не ми каже за тежката диагноза?

            Да имам нужда от утеха беше ново за мен. Бях свикнала да правя чай (с уиски) на приятелите си, когато скъсат с гаджетата си. Бях свикнала да водя грижа за якетата и чантите, когато излизахме. И да задействам връзки, за да уредя стаж на друг приятел. Не бях подготвена за това, което предстоеше /че кой би бил?/. Бях напълно неподготвена да бъда слаба.

            Свикнала да се боря с всички сили, съдбата нарочно ме изправяше пред препятствия, за които не можех да направя нищо. Бях безсилна пред болестта на майка си, както Стефан щеше да е безсилен пред онзи завой година по-късно. Дали и тогава се е чудил дали да ми каже? Съдбата му беше отредила ролята на вестоносец в моя живот и на палач в живота на бременната му приятелка. Когато пристигнах в болницата, единственото, което ми каза бе, че дори не знаел как е набрал номера ми. Следващото, което помня, е бебешки плач. Тогава за пръв път чух Марина да плаче.

***

            Детски писък се справя по-добре от плашилото в прогонването на спомени и ме изважда от унеса. Поглеждам по посока на къщата - Стефан въртеше дъщеричката си във въздуха и писъците се сливаха със смеха й. Спрях. Насред цялата суматоха от грижи, насред всички житейски пътища, които преминаваха край нас, Стефан и Марина се смееха. И като че ли е и моите тревоги се засрамиха пред тази гледка, свиха се в далечно кътче на душата ми и... не, не изчезнаха, но поне за момента заспаха.

Цял следобед да седнем и да ги разплитаме нишките на съдбата, пак няма да разберем кое от къде е тръгнало и как са се заплели възелчета, за да стигнем до мястото, където сме. Но, докато наблюдавах Стефан и Марина, бях сигурна – както и да се оплитат и завръзват, те завършват точно там, където трябва. Усмихнах се на бостанското плашило и продължих с прането.