Излязоха навън. Той я загърна с палтото. Добре че беше гардеробиерът, съвсем внимателен човек с опит в занаята си – веднага позна сивото дълго палто на дамата и не поиска номерчето. Всички академични типове са разсеяни, така знаеше той открай време; трябваше да познава връхните им дрехи по памет. Изненада се, че младият човек не взе собственото си пардесю – така странно, пухено, но вероятно модерно. То стоеше до закачалката на професора, виждаше се отдалече и се открояваше.

     Махна на двамата с ръка – млади хора. Сигурно младежът после ще се досети и ще се върне за пуха си. Сега е зает с дамата.

     А дамата дишаше тежко. Брокерът не разбираше на какво се дължи това притеснение. Държеше я за ръката, притискаше към тялото ѝ плътното палто, за да не настине. Не беше много студено навън.

     Но беше декември.

     Пресякоха улицата и се озоваха в парка. Там беше светло – безброй светлинки като през оризова хартия копираха отражения на някога ведрото небе, помръкнало сега и мълчаливо. Идеше Коледа, но не за това блестяха уличните лампи. Те така си блестяха всяка вечер и само поетите намираха в това нещо повече.

     – Студено е – настръхна момичето.

     – Да. – Загърна я с палтото. Тя беше съвсем гола с тази вечерна рокля.

     Започна да закопчава малките черни копчета на връхната ѝ дреха. Тя постави ръцете си върху неговите, бяха ледени.

     – Спри! – Трепереше. – Кой си ти?

     Момичето не затвори устата си, от нея се излъчваше пара, която плъзваше нагоре и влизаше в носа му:

     – И престани да ме опипваш! Мразя това! Разказвай веднага всичко!

     Брокерът не очакваше такава агресия. Не че не я заслужаваше. Обичаше битки в своя шумен и богат свят, където хората се надхитрят по занятие и се нагрубяват делово. Това не му изглеждаше така.

     – Какво да ти разкажа? – попита объркано.

     Асистентката на професора беше слабо момиче, още се олюляваше под напора на чувства, които младежът не разбираше.

     – Запознали сте с в гора, така ли? Каква гора?

     А сега де? Ха. Не допускаше, че ще се наложи да разказва това. Но вероятно трябва. Добре, откъде да започне? От това, че купи оръжие, за да убие съседа си ли? Не, не става. От птичетата, падащи от гнездата под френския му прозорец, същите, които се надяваха да им върне живота? Не, ще прозвучи лигаво. Да разкаже, че се пребил като непохватник в долчинката и се е набучил на нещо остро? Това пък е разочароващо.

     Но все пак трябваше да каже нещо.

     – Бях на лов в гората. Там го срещнах. Останахме под открито небе няколко вечери. Поговорихме. Той ми каза доста неща. Там.

     – Какви неща?

     – Хм. Ти нали си му асистентка и всичко знаеш за него? Защо не знаеш това?

     – Това никой не го знае. Поне никой от обкръжението му. Професорът просто се скри преди година и никой, и аз включително, не знаеше нищо за него.

     – Защо не попитахте близките? Съпругата му?

     Момичето не се чувстваше добре. Всеки път, когато станеше дума за съпругата на професора, тя се олюляваше.

     – Какво ти има? – попита младежът и отново я хвана за кръста. – Искаш ли да поседнем?

     Намериха пейка с големи мокри кръгове върху дървените греди, той мушна ръка в джоба на сакото си, за да почисти, но чак сега се досети, че беше забравил пардесюто си, в него държеше салфетки по навик. Обърса с лакът. Седнаха.

     – Не съм добре. – Асистентката говореше тихо и някак съдбовно. Нещо лошо трябва да се е случило с нея: така прецени младежът. – Изобщо не съм добре. Моля те, разкажи ми подробно... какво си говорихте през тези нощи? Той спомена ли за мен?

     – Да, според мен за теб говореше. Каза, че е бил влюбен, че си е позволил чувства, които гравитацията... как беше?

     – Спомни си, де!

     – Според мен говореше за теб.

     – Това го чух! Разказвай!

     Събра мислите си и повтори, доколкото си спомняше, думите на професора. Това за гравитацията на чувствата му се стори сложно за възпроизвеждане, но го описа с други слова.

     – Напуснал е семейството си заради мен? – момичето трепереше. – Това ли е направил?

     Лампите в парка светеха силно. Прах, мъгла или леки снежинки се сипеха около тях и образуваха леко перде към окото на небето. То ги наблюдаваше.

     – Не заради теб е напуснал семейството. – Искаше да я успкои, но не знаеше как. – Тръгнал си е, защото е предал жена си.

     Тя опря глава на гърдите му и заплака. Тихо, съвсем тихичко, само тресеше тялото си и от време на време подсмърчаше. Не беше плач, а ридание. После вдигна едната си ръка и започна с нея едновременно да милва и да дращи гърдите му. Младежът се възбуди. Това намек ли беше?

     – Той... не е предател. Аз съм виновна – мълвеше асистентката и гърлото ѝ се свиваше, тя конвулсивно стискаше бялата скъпа риза на брокера без да знае защо.

     Плачът стана по-силен. Мъжът помилва косата ѝ най-сетне – това искаше от доста време. Да, чакането си заслужаваше. Великолепна коса – гъсна, буйна, плътна. Като море от нежност, в което искаш да се гмурнеш. Влагата върху нея я правеше още по-силна, обожаваше косъмчетата, които щръкваха наелектризирани от допира на дланите му.

     – Аз го накарах да се влюби – хлипаше момичето. – Знаех, че е невъзможно да се получи, аз не го и исках, но в същото време си давах сметка, че е лесно да го направя. Той хлътна. И тогава се почувствах... горда. Силна. Уважаваше усилията и работата ми, но през повечето време се прехласваше пред външността ми. Аз умея да флиртувам – жена съм. А той не умее да сдържа чувствата си, защото умът му е устроен иначе. Той трябва да бъде обичан, не е способен да измерва любовта по начина...

     Изстена. Но продължи:

     – По начина, чрез който днес я консумираме. Той беше като дете.

     Тялото ѝ пак се разтресе, тя не бършеше сълзите си и не преставаше да мачка ризата:

     – Беше лудост. Упорита невъзможност, която стимулирах с неоправдани надежди. Той е богат и умен, но неспособен да мрази и да обича. Луд го направих. Знаех, че страда... и въпреки това продължих. Исках да си отмъстя – на всичките преди него, на тези, които ме мамеха, че ме обичат, а в същото време искаха едно и също. А той дори не ме докосна. Не му позволих дори...

     Този път тя изрева силно, някаква болка се взриви вътре в нея, заби лицето си в корема му и зави. Гримът се разтече и брокерът видя черна струйка, пълзяща към колана му. Странно: даде си сметка, че това се случваше да първи път в живота му. Толкова красиво момиче, наранило умишлено друг, а страда заради това. В борсовия свят нещата са доста по-сурови и не беше виждал някой да плаче от мъка, че е съсипал живота на друг. От радост – да. Колко ли силни трябва да са чувствата на хората, които могат да обичат? Искаше да прилича на тях. Те бяха наистина живи. Като птичето, което държеше в ръцете си, ударено от сачмите на въздушната пушка на съседите. На него му трябваше само въздух. Друго не искаше, кислород му бе потребен, за да живее. А нямаше кислород. Не и за него.

     И той пое дълбока глътка от този студен и лепнещ въздух на декември, приличащ на течност, лепкава и катранена, задръстваща дробовете и сетивата в големия град. Закашля се силно.

     Чак тогава асистентката спря да хлипа, усети, че този плач не е уместен.

     А младежът мислеше друго – колко е хубаво да плачеш! Колко е успокояващо! И красиво. Беше готов да милва косата ѝ цялата нощ, докато тя си плаче на воля; усещаше женската слабост като сила, взривена от емоции, непознати за него, усещаше я тъй красива и мощна, способна да отприщва и зауства съдби, да затваря пролуки, да дава свобода и да я отнема. „Прекрасно е – каза си, – че жените са слаби. Лошото е, че ние не сме достатъчно силни за тяхната слабост.“

     Но после реши, че това е егоистично и всъщност е редно и той да страда, щом тя плаче. Поне да бъде съчувствен, щом не може да помогне. Мислеше как да постъпи, защото не знаеше какво да каже. Стана му тъжно: има още много да учи. Но никъде не преподават любовта.

     Затова реши да не прави нищо.

     Остави я де си доплаче и не спря да милва косата ѝ. Скоро тя притихна, но не повдигна главата си от скута му. Сивото палто почти се беше свлякло от пейката. Нямаше хора в парка. Снежинките падаха бавно, една след друга, сякаш отмерваха времето под неона на лампите.

     Момичето се надигна леко, обърса грима си, потърси салфетка в джобовете на палтото и като не намери, стана и тръгна.

     – Така ли... – скочи след нея. – Така ли ще се разделим?

     Тя спря, обърна се към него, стрелна го в очите с тежкия, вихрен и черен прибой на зениците си. Нищо не каза.

     „Не бива да мисля! – изкрещя на себе си наум. – Никакво мислене! Кажи това, което е на сърцето ти! Бъди смел, скапаняко!“

     Събра сили и изрече:

     – Аз бих искал... Много ще ми бъде приятно да се видим. Примерно утре. Искаш ли?

     Каза го. Добре. Поне опита, пулсът му се поуспокои. Знаеше какъв ще бъде отговорът и затова сниши глава и я врътна малко вдясно, за да намали силата на удара, който очакваше да получи с думите на отказа.

     Тя отвърна, подсмърчайки:

     – Да. Добре. Защо не? Мини през университета утре към шест. Лека нощ.

     Ококори очи и не повярва на слуха си. Това „да“ ли беше! Да! „Да“ беше!

     Момичето се усмихна на тържествуващия му вид и се обърна. Даде знак, че не иска да бъде изпращана.

     Наблюдаваше стройната ѝ походка, изправената фигура, отдалечаваща се като сиво петно в зимния полумрак, и не можеше да повярва, че това се случва.

     – Благодаря ви, сънища! Благодаря, живот! – закрещя, когато девойката изчезна съвсем в края на алеята. – Толкова е красиво, всичко е супер... Вива професорес! Мементо, лайф! Обичам! Обичам! Влюбен съм! Вали, небе! Колко е яко...

     И затанцува. С движенията си брокерът свързваше съня с действителността, съкровението – с реалността, духа – с плътта. Вплиташе пръстите на ръцете си и се носеше в затворен кръг, привлечен от сложното вселение на живота.

     Беше някакво па-дьо-дьо за двама, изиграно от един, при това твърде непохватно, но пък убедително и вдъхновено.

     Две възрастни дами наближиха и го загледаха. Не изглеждаха възмутени. Просто гледаха.

     – Май си е подпийнал – установи едната и хвана под ръка другата.

     – Това е очевидно. Но няма лошо. Изглежда весел.

     Той ги забеляза, подсвирна и се наведе театрално, сваляйки невидима шапка от главата си:

     – Добър вечер, мили дами! И прекрасна да е! Нека тази вечер бъде тъй вълшебна за вас, каквато е за мен!

     Те се засмяха и се отдалечиха. Чуха го да пее и констатираха:

     – Приятно момче. И не пее фалшиво.

     – Напротив, скъпа, напротив. Съвсем добре се справя младежът. Трябва да е музикант. Знае нотите, усеща композицията. И гласът му е плътен.

     – Така си е. Да ти кажа честно, и аз не бих отказала чаша вино. Не че искам да пея като него, но виж какво време се отвори...

     – Знам едно заведение наблизо. Ще ти го покажа. Нека побързаме, става късно. Аз там веднъж...

     (Край)