2.

Насядаха около масата в хола. Лелята първа зае стратегическа позиция до вратата – да вижда какво се внася и изнася. Внасяното да поиска, изнасяното да върне към мястото си. Няма да отива зяп това ядене и пиене, я…

После се усети, че това не е празненство, хапване няма да има – освен бонбоните в евтината картонена кутия, и побърза да вземе два в дясната ръка и още два резерва на първо време в лявата…

До нея разпростря телеса дъщеря й. Двете жени скриха под себе си крехките столове и майката на Малкият Пешко за пореден път се проклетиса защо не ги е поканила на дивана. Пак щяха да задушат дамаската с цунамитата на телесата си, но поне диванът беше здрав…

Свакото седна скромно до антикварния виенски бюфет. Знаеше къде бащата на Малкият Пешко държи бутилките с чужди етикети, не за пръв път минаваше като тайфун през тях.

Бабата и дядото прилично се свиха в ъгъла на един фотьоил. Да не ги забележат дъщерите, та да искат мнение. В случая не знаеха кое е правилното, затова изчакваха лидерите да се изкажат. Но то се очакваше – старите имаха дългогодишен опит от открити партийни събрания и профсъюзни сбирки.

Чичото и лелята се подсмихваха. Неизвестно защо, но Малкият Пешко само ги беше споменал в книгата си…

А, да – забравих да уточня, че трябваше да се обсъди първия му опит да твори – в случая книгата „Моето семейство и други бедствия“. И сега бедствията се стоварваха върху главата му…

Атакува лелята. Което се очакваше.

-     Пешко, Пешенце – започна тя мило и с усмивка, което накара околните да настръхнат. Особено мъжът й, незабравящ тихото гласче, наредило му да подготвя сватбата по своя вкус, спазвайки писмените указания върху 132 печатни страници – Пешко, защо, лели, си ме описал така грозно ? Кога съм била дебела?

Всички сведоха очи към килима, някои вдигнаха едното око към тавана в търсене на Божия намеса, само дъщеря й гледаше строго, намествайки бутовете върху скимтящия стол…

Малкият Пешко мълчеше, не се обади и когато майка му го ущипа и завъртя пръъсти. Наложи се тя да се обади:

-     Пешко, кажи на милата си леля – защо си я описал така…

Как „така“? Малкият Пешко беше реалист и в творението си описа леля си като скала от сланина, върху която биха се спасили и Одисей, и моряците му, при внезапно нападение от русалките…

Ми, то така си беше – рече си той, но извърши първата умна постъпка тая вечер. Замълча…

-     Аз, вярно, бях напълняла с няколко кила – заяви леля му и дори братът на Пешко пусна една полуусмивка  - но за последната седмица отслабнах. От пръв поглед се вижда…

Тук Пешко, все пак, сбърка. Обади се изненадан:

-     Ама, лельо, как разбра? Нали изхвърли кантара от балкона? А огледалото ти е с черен креп покрито…

Лелята засегнато изръмжа:

-     Кантарът беше повреден и показваше някакви негови измислици. А огледалото не е с черен креп, драпирано според модните закони е. Украсено. Нали и така си зная – защо да зяпам в някакво изкривено стъкло?

Майката на Малкият Пешко реши да намали напрежението:

-     Защо си писал, че свако ти пие? Всички пият – кой вода, кой газирано, който каквото…

-     И не се напивам! – твърдо рече свакото, надигайки бутилката с черен етикет, та с това отказа останалит да я пробват поне – Не знам защо, ама човек не може да е весел при вас – веднага го обвинявате, че е пиян…

Пешко този път устиска. Щото – ако каже, че и баща му често се весели, пък баба му… Но разбра, че е пред съд. И присъдата отдавна е определена, само дето трябва да се спазят формалностите…

-     Пречи ми да уча – каза брат муу – Тъкмо почна и…

Пешко не го слушаше. Знаеше постоянното обвинение – прекъснал процеса на творческа дейност. Макар че ровенето из интернета се определяше така само от брат му, прибрал се по водосточната тръба посреднощ и тихо прелазил през перваза, за да не обезспокои майката, чакаща го на долния етаж. Правилата на благоприличието и двамата  спазваха стриктно – братът сравнително тихо мяташе маратонките по спящия Пешко, сетне се лепваше на телефона, майката въздъхваше – и тая вечер всичко е нормално познато и наред…