Мащеха

               Мъжът и жената започнаха живота си щастливо. Обичаха се, имаха собствен дом и близки, с които да споделят радост и мъка. Той ходеше на работа, тя работеше вкъщи - беше добра шивачка и много жени идваха при нея.

               Минаха няколко години и нещо започна да не им достига. Не бяха пари, не беше работа, не беше и здраве. Бяха щастливи, но май недостатъчно. В съседния двор се чуваха от сутрин до вечер детски гласове - викове, смях, плач, кавги, понякога нещо се счупваше, след което имаше кратко затишие и после се почваше отново. Децата бяха, децата им липсваха. Мъжът по цял ден беше извън дома. Какво си мислеше навън, жената не знаеше. Вкъщи беше все така добър с нея - любовта не си беше отишла. Тя обаче започна да страда. Нали по цял ден чуваше детската гълчава. Стана и тъжна, и нервна. Идеше й да хване света, пък където очите й видят. И един ден го направи. Подреди къщата, затвори вратата след  себе си и тръгна. Не знаеше накъде. Просто вървеше, вървеше - все направо. Минаваше през гори и полета, през села и градове, пресичаше пътища, реки. Срещаше хора - и щастливи, и нещастни, и бедни, и богати. Преспиваше под открито небе, откъсваше плод от крайпътно дърво,  вземаше храната, която някои хора й подаваха. Те я гледаха учудено - какво ли търси тази жена, къде отива, защо погледът й е тъжен и празен. 

               Една нощ преспа край изворче в края на малка горичка. Когато сутринта се събуди, най-напред се изми, пи вода и пак тръгна. Тогава го видя. Спеше върху събрана шума под едно дърво. Май нямаше повече от шест години. Спря над него, загледа го, после приседна. Не искаше да го буди. Явно и то живееше като нея - на път и само. Когато се събуди и я видя край себе си, се стресна. В първия момент понечи да побегне, но после спря. В погледа й имаше нещо топло и съчувствено. Не изглеждаше страшна, само някак странна.

               - Как се казваш? - попита жената.

               - Тони - отговори детето.

               - Защо си сам? По това време децата се събуждат вкъщи.

               - Мама не ме иска.

               - А татко ти?

               - Отдавна си отиде. Не искаше да живее с нас. Мама каза, че аз само й преча. Да си вървя. Тя си  има вече друг мъж.

               - Откога си на път?    

               - Не помня. Много време мина, откакто тръгнах да вървя. Исках да съм далеч и от нея, и от него. Те ме биеха.

               - Искаш ли да дойдеш с мен? Поне няма да си сам.

               И те тръгнаха. Най-напред пак така безцелно. Усещаха близост помежду си и тя им даваше топлината, от която имаха нужда и храната, която не всякога намираха.

                Един ден жената тръгна в обратна посока - връщаха се по пътя, по който предишния ден бяха вървели. Само че по-бързо, тя като че ли знаеше къде отива. 

                 Ден  след ден, нощ след нощ, седмица след седмица. Месец, два...

                 Една привечер спря пред познатата врата. Потропа. Почака. Побутна. Вратата беше отворена. Мъжът вече не я затваряше. Дълго чака. В началото още ходеше на работа. Опитваше се да поддържа и къщата. После всичко загуби смисъл. Оставаше вкъщи с дни, после поработваше малко и пак вкъщи... В началото и вратата затваряше, и все се ослушваше - да не би да не чуе хлопането. После я остави отворена.

               Тази вечер чу тропането. Кой ли ще е! Надникна и видя една почти непозната жена. Но я позна. Тя беше. И не беше сама.              

                Жената пристъпи напред и му каза:

                - Ето ме. А това е Тони. Ако ми простиш и ни приемеш, ние ще останем. А ако не можеш, няма да ти се сърдя, ще се върнем там, откъдето идваме.

                Мъжът разтвори ръце. Вдигна детето, после сложи ръка на рамото на жена си и ги поведе към дома.

                 След седмица-две, докато свикнат отново един с друг, докато си разкажат за мислите и чувствата, които са ги вълнували във времето на раздялата, а и Тони докато свикне с новия си дом и с мисълта, че вече има и баща, и майка, които го обичат, къщата беше тиха. След като всичко си дойде на мястото - вещи, мисли, чувства, започнаха да се чуват гласовете на мъжа, на жената, а най-често на Тони. В дома се върна щастието от първата им година заедно. Мъжът отново тръгна работа -  вече имаше смисъл. Жената пак приемаше поръчки за шиене, а Тони се запозна с децата на съседите и гласовете им огласяха махалата. Когато играеха в техния двор, вече и оттам се чуваха весели детски гласчета - викове, смях, плач, кавги, понякога нещо се счупваше, след което настъпваше кратко затишие, а после се почваше отново. 

                Един ден Тони си дойде вкъщи мълчалив. Жената се разтревожи, защото той обикновено беше весел, приказлив. Жената го попита за причината.

                - Мамо, едно дете каза, че ти си ми мащеха, че не ме обичаш и няма да ме защитиш от него. Кажи ми, така ли е?

                 Жената се огорчи, но после се усмихна, гушна го, целуна го и каза:

                  - О, не! Не е така! Аз съм ти майка, нищо, че не съм те родила. Обичам те толкова, колкото и неговата майка, колкото и майките на децата, които ти виждаш около себе си. Понякога си мисля, че дори и повече. Нали знаеш къде се срещнахме и колко важни бяхме един за друг. Сега вече сме семейство и се обичаме много, много, много... Ти си мое дете, Тони, и аз вече съм твоята истинска майка. Ти си дете и на твоя баща. Запомни, ти си наше дете и ние винаги ще те обичаме, и ще се грижим за тебе. Ще те защитаваме от всеки, който се опита да ти навреди и ще те пазим от всичко лошо, което може да ти се случи.

                Детето скочи, прегърна майка си и животът им продължи все така щастливо. Може би и повече отколкото досега.