МИГОВЕ НАД ПРОПАСТТА

- Внимание! Внимание – всеки неволно се обръща към радио точката: ”Сигурно нещо гори. Къде?” питат се всички. Ръцете сръчно обличат бойните дрехи, а под лоста се чува туп, туп: “Катастрофа” - продължава радиоуредбата. Разтворят се железните врати и пожарникарите за миг са в червената кола.

    Тя не чака. Вие сирената. Маякът посинява асфалт и прозорци. Коланите се пристягат. Градът е зад тях.

   Едно село, второ, губят се след колата.

   Старшината е вперил поглед напред. Всичко му е познато. Тук е израснал.  Ето я тясната пътека. От нея слезе някога овчарчето с козинява торбичка. В нея имаше комат чер хляб, глава лук и бучка козе сирене.

   Градът го посрещна като всеки новак, присмехулно и навъсено. Като сън бяха отминали трите години в гимназията. Баща му умря.

   Война е. Земята не можеше да храни толкова гърла, а градът го мамеше със своите светлини. Тайно ги гледаше всяка вечер, докато един ден не пое към тях. Стана работник, но сърцето го теглеше другаде.

   Той с часове стоеше пред оградата на пожарната и се възхищаваше на мъжете, които сякаш не се бояха от височините и гониха бързината на вятъра. От тях се плашеше даже огънят. “Ще стана пожарникар”.

   Орисницата го подхвана и го завъртя. Изкачваше се по горещите покриви, осъмваше до изпепелените до основи плевни. Спасяваше хора от горящи къщи, беше там, където и смелчаците отстъпваха. Двадесет и пет години са това. Животът му донесе много радости. Посребриха се някога черните като смола коси, а сърцето е същото - младо. Сепва го гласът на радиостанцията:

  - Тридесет и първи, към мястото на катастрофата е отправен хеликоптер от спасителна служба. Изпратени са и линейки. Хеликоптерът е отказал, не може да се спусне в пропастта. При вас има въжета. Кола е тръгнала с допълнителни. Бързайте!

   ЗИЛ-ът  фучеше като разярен звяр над бездънния каньон. Погледите на бойците подскачаха по настланите със сняг канари. Долу реката се блъскаше и пенеше, искаше да разбие каменното си корито, обковано от сребърната броня на леда. След завоя, на една площадка, като грамадно влечуго се кипреше хеликоптер, а зад него коли.

    Хората от тях се навеждаха над пропастта и чакаха. Смелчаци нямаше. Всеки камък, откъртил се от сипея, се понасяше надолу в реката.

   Тълпата се беше събрала в подкова и всеки смяташе съвета си за уместен.

   А долу момиченце, хванало се за някакъв храст, викаше за помощ:

 - Чичко, не мога вече! Студено е! Ще се изпусна! –

    Погледите се спускаха все по-надолу, където друго дете се свиваше и отпускаше, протегнало ръце. След малко то замря. Жената беше прегърнала третото на дъното в каньона. Тя се поклащаше от болка и страх.

   - Хайде, хващайте въжетата - командваше старшината.

   Спуснаха стълба към сипея. Първи тръгна старшината, след   последното стъпало с крак опипваше замръзналата почва. Всеки бутнат камък беше опасност за стоящите долу. Ето го момиченцето. Беше издрано от острите камъни. Само мишите опашчици показваха, че това дете е било преди час здраво. Неволна грешка на бащата го е довело в пропастта. Старшината се наведе, поставиха детето на гърба му. Нагоре. Детските ръце се впиваха в гърлото му. Дъхът спираше. Добре, че въжетата отпред го влачеха. Не можеше да си поеме дъх. Отзад някой повдигна детското телце.

    И пак нагоре. Поеха товара. Втори път надолу. Застиналото дете беше мъртво. Завиваха го с одеяло.

   Старшината беше начело, подпираше, даваше съвети и пак нагоре с живото дете, чието телце майчините ръце с мъка пуснаха. Няма време за бавене. Отново крачка по крачка към пропастта. Жената, най-тежкият товар, е извадена. Посинелите ù устни мълвят. “Къде е другото ми дете? Дали е мъртво?”. За последен път слизаха долу. Този път за мъртвия товар. “Давай” подканя се сам.

   Като в сън слуша: “Ранените вдигнаха, за кого е линейката?” Друг се обажда: “Не виждаш ли, може да е този на стълбата.”

    “Рано е за мен линейка да ме кара!” Ръцете отгоре го поеха. Той е на шосето. Залюля се, но волята е по-силна от умората. Като в сън държеше нечия ръка. Пусна я, после друга, трета.

  - Побързайте, момчета, всичко да си отиде на мястото.

Колата пое по пътя. Дърветата се гонеха и отминаваха. В затоплената кола четирима мъже се отпускаха в съня си.

   Само погледът на старшината търси онази пътека, по която беше тръгнал някога от село. Не я откри. ”Защо му е сега? Пред него имаше път.”