25 февр. 2007 г., 21:51

мирис на... 

  Проза
766 0 4
3 мин за четене
Минаха годините... Изнизаха се.
Децата вече ги няма, домът е празен и тих. Само този мирис ми остана. Мирис на... Толкова много години отминаха, а дори и не помислих на какво всъщност мирише. Най-натрапчиво и сладко е, когато отворя прозорците през омайните летни вечери. Вълшебство... Лекият здрач на спускащата се мързелива вечер, вкопчена в онзи брътвеж, онзи еуфоричен и жизнен микс от смехове и думи, магичните улични шумове... И мирисът - отначало плах и трептящ, а после натрапчив и вибриращ... и страхотно хубавият сън на отворен прозорец.
През зимата пълзи по стените и се носи във въздуха някак по-обрано, по-интелигентно, но като смеси с миризмата от сармичките, къкрещи на стария котлон и ритмичното тракане на куките, плетящи пуловер или шарени чорапи, се превръща в някаква омая...
Но сега е пролет. Хубава и топла. Но самотна. Огледалото, някак архаично и отегчено си виси все там, знам, че се чувства безполезно и отдавна суетата му се е стопила. Все по-рядко в него се оглежда младостта. Бръчките и уморените ми очи едва ли много му се нравят. Чувам го как въздиша уморено всеки път, когато приглаждам с отработено движение побелелите си коси. Вярно, все още са гъсти, но кому са нужни? Вече никой не прокарва влюбени пръсти през тях. Отдавна... Малкият портрет в дървена рамка махнах от лавицата преди много време. Каква полза да гледам всеки ден лицето му, като знам, че го няма и всичко между нас - добро и лошо, вече е минало... Спомените избледняват, онази примирена и мъдра обреченост на старостта стопи и последната сянка от силни емоции, породени от миналото. Толкова енергия и сили хабим, толкова време губим... а накрая ни остава единствена самотата.
Снимките на внуците. Не ги премествам от нощното шкафче. Албумът седи отворен почти постоянно, слава Богу, че виждам що-годе и без очила и всеки миг, в който ме обхване ужас, поглеждам натам. Усмивката сама идва на лицето ми. Това е магията. Животът продължава и сме щастливци, ако оставим нещо след себе си, нещо ценно и живо, нещо, с което да се гордеем. Знам, че за тях съм стара и странна... Всъщност винаги съм била странна. Но стара... Не се обиждам, че понякога виждам досадата в очите им. Знам, че ме обичат, сещат се за мен... Да са живи и здрави! Целувам снимките.
Огледалото ракриви физиономия. Не се безпокой, само да си щракна шнолата, тази, дето я пазя от ученичка... Ха-ха! Наистина съм странно бабче. Винаги съм мъкнала безполезните си вещи навсякъде... Само на едно място няма да мога да ги взема, слава Богу! Имало начин да се отърва, значи, от тази вещомания! Но ти, огледало, не се притеснявай! Ей сегичка съм готова. Радвай се, че след баня се обличам още в коридора, не изправям некрасивата си снага пред теб да те ужасявам... Ха-ха!
Присядам до прозореца. Пролет е и вечер е хладно... Чувам шумоленето на старата бреза, протяга нежни клончета... а-ха да влезнат вътре две зелени-зелени листенца... Стара, пък красива, нова, зелена. Блазе ти!
Мирисът е тук. Не тръпчив, като през лятото, нито  стоплящ, като през зимата... Някак живителен, свеж, мирис на... толкова години, а така и не се замислих дори на какво мирише? Утре ще попитам съседката, почти сме набори с нея, тя може да знае... Дано не знае! Та нали в това е магията! Като ни няма някой ден, мирисът ще е тук и ще е все същото. Все същото...
Ще полегна, тъй, на отворен прозорец. Но да се позавия, че старите ми кокали ще замръзнат... Дано утре внучката звънне, че ми домъчня. А тази нощ пак ще сънувам мама, както всяка нощ. Че ми меси пита...

© Катя Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??