Тежка ноемврийска тъма неумолимо хваща в капана си тръпнещия ден. Свирепи вихри разпростират костеливи ръце над хоризонта. Отвъд пределите на видимото се пробуждат сили, недостъпни и необясними за смъртните. Хищници излизат от дневните си убежища и се притаяват в очакване. И аз излизам. Бавно пристъпвам в мрака и старият ми приятел ме прегръща и облича в аскетичното черно на най-верния пазител на времето. Онзи, когото никой не очаква, но който никога не закъснява. Тази вечер съм на съдбоносна среща. И съвсем не се опасявам, че ще закъснея. Най-сетне те пускам да си отидеш. Ти, който ме ужасяваше и когото обожавах. От когото боледувах. Отново и отново. Тръгваш си и ми е тъжно. Мъничко. Студената тъмнина се просмуква в разсечената ми душа и попива в строшеното минало, от което вече не мога да сътворя нито една мечта. Преследваше ме. Наяве и насън не успявах да избягам от мисълта за теб. Пропадах всеки път. Потъвах и се давех в маниакалната си зависимост, очаквайки с нетърпение следващия ...