20.12.2020 г., 21:05 ч.

Мистерията на розата 

  Проза » Други
316 2 1
2 мин за четене

Тежка ноемврийска тъма неумолимо хваща в капана си тръпнещия ден. Свирепи вихри разпростират костеливи ръце над хоризонта. Отвъд пределите на видимото се пробуждат сили, недостъпни и необясними за смъртните. Хищници излизат от дневните си убежища и се притаяват в очакване. И аз излизам. Бавно пристъпвам в мрака и старият ми приятел ме прегръща и облича в аскетичното черно на най-верния пазител на времето. Онзи, когото никой не очаква, но който никога не закъснява. Тази вечер съм на съдбоносна среща. И съвсем не се опасявам, че ще закъснея. Най-сетне те пускам да си отидеш. Ти, който ме ужасяваше и когото обожавах. От когото боледувах. Отново и отново. Тръгваш си и ми е тъжно. Мъничко. Студената тъмнина се просмуква в разсечената ми душа и попива в строшеното минало, от което вече не мога да сътворя нито една мечта. Преследваше ме. Наяве и насън не успявах да избягам от мисълта за теб. Пропадах всеки път. Потъвах и се давех в маниакалната си зависимост, очаквайки с нетърпение следващия път, когато ще бъда окована и парализирана в страха си да те имам. Неистово жадувах и никога не те получавах. И ти не успя да ме убиеш и да погълнеш остатъците от мен - твоят експеримент. Застанах срещу теб с оръжие, достатъчно опасно и смъртоносно. Моята омраза. Някога беше страст, проблясваща мълниеносно в погледа ми, когато срещнеше твоя. Сега, тя не ще разпалва, а ще ранява. Събирам цялото си хладнокръвие и те пронизвам. И повтарям. И те заболява. Силно, за последен път. Аз изпускам оръжието си и избягвам, отвратена от деянието си. От шуртящата кръв. От изтичащия живот. Силите ми не достигат, защото и ти си ме ранил. Строполявам се на влажната и хладна земя, по която се стелят мъгли на забравата. Но се пробуждам и ти ме държиш в кървавите си обятия, а страхът ми вече е скръб. Ти се усмихваш и най-после виждам у теб онази взаимност, която никога нямаше да получа ако бях продължила да живея. Ако ти беше. Обличаш ме в алено и оставяш върху устните ми огнен отпечатък. Тръгваш си. Мъглата те поглъща, а от плещите ми пада невидим, но непосилен товар. Ти го поиска - да отнема твоя живот, за да спася своя. Да продължа. Мой светъл принце, по детски искрен ангел, съзрял манипулативен демон. Потуши пожарите, за да разпериш крилете ми. Даде ми мрачен ореол, разтваряйки се във виолетовия здрач. И изчезна. В Мрака или в Светлината - никога няма да узная. В ръката ми мистериозно се е появила яркочервена царица на цветята. Вятърът се заиграва с косата ми. Изстива и угасва следата от милувката ти по нея. Сбогом, мое неосъществено и съкровено, тъмно желание! Твърде скъпо, притегателно, фатално. Аз посрещам изгрева. Поредният. Но без хищната сянка зад гърба си. Свалям воала от бури и с облекчение въздъхвам. А там - горе, една ярка звезда примигва като човешко око и небесен вестител размахва крило. И още една роза разцъфтява за да бъде подарена на онази, която ще разбере и успее да победи демоните си...

© Мария Митева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??