Беше пролетен ден. Един необикновен ден. От онези, в които се знае, че ще вали. От онези когато слънцето се скрива изведнъж и започва да вали. Главната улица на град Пловдив бе пълна с хора както винаги, имаше хора минаващи, хора влюбени и хора чакащи. Гледката беше като сцена от романтичен филм, който е в началото си.
Часът бе три без десет, когато от автобус слезна момче, дойде до централната поща, седна и зачака. Облеклото му беше необичайно за времето. Носеше синя тениска, дънки и маратонки. На пръв поглед най-обикновено момче. Черната му коса беше щръкнала като бодлички. Забелязваше се лека усмивка по лицето му. Усещаше се радост и нетърпимост около него. След няколко минути слънцето се предаде и започна да вали. На входа на пощата хората се криеха от лекия дъжд. Там се премести и момчето. То чакаше и очакваше, но кого никой не знаеше. Дъждът се усилваше, а момчето не влизаше да се скрие по-навътре, а остана на мястото си. То стоеше почти на дъжда. Минаваше времето, идваха хора, т ...