May 22, 2011, 11:32 AM

Момчето в синьо 

  Prose » Narratives
865 0 3
3 мин reading

 

Беше пролетен ден. Един необикновен ден. От онези, в които се знае, че ще вали. От онези когато слънцето се скрива изведнъж и започва да вали. Главната улица на град Пловдив бе пълна с хора както винаги, имаше хора минаващи, хора влюбени и хора чакащи. Гледката беше като сцена от романтичен филм, който е в началото си.

  Часът бе три без десет, когато от автобус слезна момче, дойде до централната поща, седна и зачака. Облеклото му беше необичайно за времето. Носеше синя тениска, дънки и маратонки. На пръв поглед най-обикновено момче. Черната му коса беше щръкнала като бодлички. Забелязваше се лека усмивка по лицето му. Усещаше се радост и нетърпимост около него. След няколко минути слънцето се предаде и започна да вали. На входа на пощата хората се криеха от лекия дъжд. Там се премести и момчето. То чакаше и очакваше, но кого никой не знаеше. Дъждът се усилваше, а момчето не влизаше да се скрие по-навътре, а остана на мястото си. То стоеше почти на дъжда. Минаваше времето, идваха хора, тръгваха, радваха се и след около петнадесет минути на входа на пощата имаше шепа хора - момчето в синьо, което чакаше развълнувано, една жена на средна възраст, която бе скрила стоката си от дъжда, група пълнолетни и няколко човека, които също чакаха някого. Дойде една жена и единият човек, който чакаше, замина с нея, след малко дойдоха двама мъже и другите чакащи тръгнаха с тях. Жената на средна възраст чакаше да спре дъжда, както чакаха и групата пълнолетни, само момчето не чакаше дъжда. То чакаше някого. Оглеждаше се, търсеше с очи, но безуспешно и продължаваше да чака. Някои го гледаха с погледи осъждащи, други леко го съжаляваха защото бе мокър, а жената, която пазеше стоката си, се беше втренчила в него и поклащаше глава наляво-надясно. Дъждът спря. Хората напуснаха входа на пощата. Остана само момчето в синьо, което неуморно чакаше. Странно, но изражението му не се беше променило изобщо. В очите му все още се виждаха надежда и щастие. То правеше крачка напред и се оглеждаше за субекта, който чака, но все се не го намираше в тълпата. Слънцето започна да напича и главната улица на града заприлича на място за романтична среща. Минаваха хора, хулигани, клоуни и всякакви други, а отдалече си личеше как има само един човек, който чака. Това беше онова момче със синя тениска и черна гъста коса, което никой не можеше да разгадае какво чака и защо се остави дъждът да го намокри, вместо да се скрие навътре. Някои хора, които продаваха сладолед и пуканки, го гледаха и обсъждаха. Те го мислиха за луд. На лицето му за момент се изписа частица страх и като че ли той размишляваше или си представяше нещо. Продължаваше да чака и да оглежда цялата улица. Леко се клатушкаше от време на време, потропваше с крак, но не си тръгваше. Часът стана четири без десет, когато в погледа на момчето надеждата беше на път да изчезна, то прехапваше устни и стискаше нещо в дясната си ръка. Като за последен път мокрото момче в синьо направи крачка напред и погледна в далечината на улицата. Загледа се. Грейна усмивка на лицето му, направи крачка към тълпата и се спря. За момент си затананика "Двама С Теб Завинаги". Все едно се молеше. За жалост, се бе припознал. Тогава присви устни, прокара пръсти през косата си, повдигна вежди и затвори за миг очите си. Когато ги отвори, те бяха навлажнени и гледаха направо. Момчето тежко преглътна, обърна се и тръгна по пътя обратен. Съдейки по изражението му, недоумяваше какво се е случило. Вече не беше уверен както в началото, нямаше надежда и радост в очите му. Докато вървеше към автобусната спирка, прошепна нещо, но сякаш нямаше сили. В четири и десет часа момчето си тръгна от главната улица на град Пловдив видимо разочаровано, а никой не разбра какво чакаше това момче в синьо.

  Хората го съдиха, съжаляваха, дори му бяха съпричастни с погледите си, но за него те нямаха значение. Той за последно погледна часа и се качи на автобуса. Той не искаше да повярва, че никой не идва и не искаше да тръгва. С движението на стрелките на часовника си заминаваше и част от него.

 

 

 

 

Моля, гласувайте и коментирайте!

© Емил All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Страхотно.Успях да почувствам историята и да и се насладя, а това е най-важно за една творба да предаде емоциите които са внесени в нея на някой друг.
  • Хареса ми. Един реален случай, който според си има и прототип, защо не и самия автор.
  • Много емоционално!
Random works
: ??:??