Вече беше тъмно и студено. Мъглата беше обгърнала всичко наоколо. Виждаше се само безкрайния прашен път, който сякаш водеше към нищото. Натали крачеше едвам-едвам, пребледняла от страх и студ. Наблизо тя различи силуета на изоставена стара сграда висока 3 етажа. Влезе вътре и плахо се огледа. В коридора нямаше никой. Бавно, на пръсти, пристъпи напред, сякаш някой спеше и не искаше да го буди. Отвън се чуваше самотен бухал, чийто злокобен стон отекваше в кухите мъртви стени на сградата. При всяка стъпка на Натали се чуваше как дървените дъски под краката й сякаш стенеха. Сърцето й биеше лудо и всеки момент щеше да се пръсне, а стомахът й бе свит на топка. Тя си намери едно ъгълче, където не бе чак толкова проветливо, сгуши се и се опита да заспи. Тъкмо затвори очи и чу глас от другия етаж, който сякаш шепнеше името й. Лунната светлина, която влизаше през малкия прозорец, не достигаше до нейното ъгълче. Чуваше се как дъждът се блъска в стъклата. От време на време черното небе се осветява ...