Нощта тикаше бавно звездния купол. Из малкия лагер се чуваше равномерно хъркане на два гласа, наоколо стържеха щурци с изнервящ звук. Сакрил взе решение.

        Тихо стана, сгъна постелята си и оседла коня. За миг се стегна. Някъде там, в мрака, бе Мишока с огнените кълба и го дебнеше. Но Сакрил трябваше да рискува - не бе част от тези странни хора.

- Ще умреш от глад!

        Това го стресна повече от магическия огън. Не бе усетил кога едното хъркане е спряло. Грис се бе повдигнал на лакътя си. Изобщо не изглеждаше сънен.

        - Животът ме е научил да спя леко, за да не се събудя някога без главата си. Спри се, момко! Мишока само говори. Ще пътуваш с нас до кралството и после си избирай собствен път. Сам няма да оцелееш дълго. По пътя има много мародери, които не си видял, защото ги е страх от нас. Пък може и в някой момент да ни покажеш, че си от полза.

        Сакрил наистина се поколеба.

- Колко път ни остава?

         - Не знам, може би няколко дни. Или няколко седмици. Не съм бил

по този край. Но ще бъде глупаво да си тръгнеш така. И опасно.

        Младежът сложи няколко съчки на огъня и седна край него. Вече не му се спеше. Още като тръгваше на път бе наясно, че го чака труден и тежък живот, но всичко бе толкова объркващо… С решения, които трябва да се вземат и нужда от избори, които изглеждат еднакво неправилни. Не знаеше нищо за бъдещето си, не му остана и нищо от миналото. Просто вървеше във времето, а душата му чакаше.

        На сутринта всичко бе по старому. След като закусиха, четиримата поеха по прашния път на изток, самотен гарван прелиташе над тях и от време на време закриваше препичащото слънце. Тишина владееше умовете и сърцата, само чаткането на копита нарушаваше покоя. Недалеч се виждаше самотна планина, чиито връх се криеше свенливо в обръч от облаци. Над пътя небето бе чисто и хоризонтът измамно приканваше за близост.

        Лект започна отново да разказва истории, които Сакрил слушаше с голям интерес. Преживяваше легендите за дракона на крал Мекил, за Златното съкровище на древните, за Черния рицар, дошъл отвъд безкрайния Океан и владеещ меча както никой друг. Посмя се искрено на разказа за разбойниците от Смарагдовата гора.

        Грис и Мишока яздеха по-напред и тези истории не ги интересуваха. Но Сакрил беше като омагьосан, защото в родното му село никой не знаеше толкова интересни неща и не разказваше с такова увлечение, както дребния съсухрен мъж.

        Един ден, след като Лект приключи поредния разказ, младежът го попита:

        - Кажи ми, как сте се събрали вие тримата? Изглеждате толкова различни, за да сте приятели.

        Лект се намръщи.

        - Ние не сме приятели. Ние сме бойна единица, наричана Острие на Варварските острови. Научени сме да воюваме заедно, като се допълваме. Мишока, както вече си разбрал, е Маг на огъня. Може да изгори цел на границата на хоризонта, преди някой да ни е видял. Аз поразявам с лъка си по-близки цели, когато трябва да се влезе тихо или сме обградени. А Грис е майстор на близкия бой - неговата грижа е никой да не стигне до нас.

- Грис не трябва ли да има и щит?

        - Имаше, но му го взеха - приказливият Лект показа, че не му се говори за това.

        Сакрил все още бе любопитен:

- А Мишока има ли си истинско име?

        - Има, но магьосниците крият истинските си имена - според тях било опасно. Никой не знае как се казва. Грис го нарече така, след като свикнахме да изчезва всяка нощ.

        И така продължаваха дните им. През деня пътуваха, вечер седяха край огъня и си говореха. Пътят им бе осеян с кръстовища, но оставаха заедно и макар да не бяха приятели, се допълваха някак един друг. Околностите се променяха заедно с тях, теренът ставаше все по-равен и дървета се появяваха все по-нарядко.

        Докато един ден пътят свърши. Светът също. Пред тях се изправи безкрайният Океан и погълна душите им. Сакрил не бе виждал такова нещо преди. Хоризонтът вече не бе техен. Избяга далеч, недостижим, синевата му се сля с тази на вълните и поседна там да си почине.

        Те стояха на брега, конете им учудено ровеха с копита в топлия пясък. Странни бели птици кръжаха над водата и от време на време се стрелкаха, измъквайки сребристи рибки от мокрия им свят. Тук и слънцето не печеше толкова, беше място на безвремие и спокойствие. Нищо нямаше значение и нищо повече не бе нужно. Гръмовни вълни се разбиваха с величие, пръскайки солени сълзи, и се връщаха обратно с неохота. Мишока беше изчезнал. Както огънят се бои от водата.

        - Сега накъде? - попита Лект.

        Грис не отговори веднага. Той никога не бързаше с отговорите, но сега сякаш съзнанието му бе отплувало някъде далеч и нямаше желание да се върне. Грубото му брадясало лице изглеждаше много тъжно и самотно. После бавно и мъчително се съвзе. Ръката му неволно потърси дръжката на меча, като за опора.

- Мисля, че трябва да тръгнем на север.

        Никой не оспори думите му. Искаха само да се махнат от това място, което ги натисна с величието си и ги накара да се почувстват нищожни. Върнаха се на първия кръстопът, където ги чакаше Мишока, и поеха на север.