Нощта тикаше бавно звездния купол. Из малкия лагер се чуваше равномерно хъркане на два гласа, наоколо стържеха щурци с изнервящ звук. Сакрил взе решение.
Тихо стана, сгъна постелята си и оседла коня. За миг се стегна. Някъде там, в мрака, бе Мишока с огнените кълба и го дебнеше. Но Сакрил трябваше да рискува - не бе част от тези странни хора.
- Ще умреш от глад!
Това го стресна повече от магическия огън. Не бе усетил кога едното хъркане е спряло. Грис се бе повдигнал на лакътя си. Изобщо не изглеждаше сънен.
- Животът ме е научил да спя леко, за да не се събудя някога без главата си. Спри се, момко! Мишока само говори. Ще пътуваш с нас до кралството и после си избирай собствен път. Сам няма да оцелееш дълго. По пътя има много мародери, които не си видял, защото ги е страх от нас. Пък може и в някой момент да ни покажеш, че си от полза.
Сакрил наистина се поколеба.
- Колко път ни остава?
- Не знам, може би няколко дни. Или няколко седмици. Не съм бил
по този край. Но ще бъде глупаво да ...