Студът. И нищо друго около мен. Влиза в костите през очните ябълки, прониква вътре в структурата на тялото, разяжда го, прави го слабо. Студът знае, че тялото ми е направено от захар и само едно погрешно докосване може да го разпадне на трошички, които да бъдат разнесени навсякъде по улиците на Града на Мъдростта. В такива дни се усещам като посипан с пясък отгоре – опитвам да пазя тялото, да го браня от хищните очи на случайните минувачи, но знам, че всеки следващ момент глезенът ми може да стъпи накриво по някоя от зебрите, по които се разхождам всеки ден, после съществува силна вероятност да се огъна, оттам да загубя равновесие и да залитна, да падна, да си счупя носа, да си ожуля коленете и да си натъртя китките – представям си го съвсем ясно и точно. Къде ми избяга Топлото, искам си Слънцето...
...
Седнали сме на маса. Не обичам да седя на маси. Нито пред тях, нито отгоре им. Този път сме отстрани. А мен изобщо не ме бива да гледам отстрани, твърде вглъбен съм за такива сложни упр ...